Ударът на кобрата

— Кажи ми, познава ли Моф пътищата около селото?

— Сигурно в Солас имат карти — отговори сухо тя.

— Правилно. А сега ми кажи къде в селото има достатъчно място за кацане на совалки…

— Защо? — прекъсна го Телек. — Около портата и двата площада, където сме събрали хората.

— Моф огледа и трите места — отбеляза мрачно Йорк. — Значи е потвърдил наблюдението, вероятно извършено от хеликоптерите снощи, че в близост до изследователската група няма кораб, с който могат бързо да избягат.

Телек потрепери и дълбоко въздъхна.

— По дяволите, трижди да вървят по дяволите. Нищо чудно, че не бързат да атакуват. Моф иска отново да надзърне в кораба, за да е готов отрядът му със специално предназначение, когато настъпи подходящият момент. Затова преустановиха огъня. Капитане, за колко време можем да стигнем до селото?

— За не по-малко от тридесет минути — чу се гласът на Шефърд. — Корабът ни не е пригоден за високи скорости в плътни слоеве на атмосферата.

— Половин час! — изсумтя Йорк. — Ние можем да отидем за по-малко време.

— Само дето не можете да вземете петдесетте души от изследователския екип и спомагателната група и да излетите — озъби се Телек. — Е, господа, трябва бързо да измислим нещо по-добро. До селото можем да стигнем най-рано след четиридесет минути. Едва тогава ще сме в състояние да приберем изследователския екип.

„Или — добави мислено Йорк — той завинаги ще си остане там.“ После загриза вътрешната страна на бузата си, погледна дисплея и се напъна да намери някакъв изход.

Кобрата на пост пред входа на кметството отстъпи встрани пред Моф и Джъстин.

— Чакат ви в първия кабинет вляво — съобщи кобрата и им отвори вратата. Когато квазаманецът влезе, тя бързо махна с ръка: знак, който означаваше „Стой назад“. Джъстин кимна и остана половин крачка зад Моф. Вратата на посочения от часовоя кабинет беше отворена и Джъстин видя, че вътре ги чакат Уинуърд и главният психолог на изследователския екип, доктор Маккинли. И двамата стояха пред една ниска маса. И двамата изглеждаха напрегнати.

— Добър ден, Моф — каза Уинуърд и кимна. — Никога не сме се срещали, но съм слушал много за вас.

— Аз също — отговори хладно Моф. — Вие сте демонът войник, който не може да бъде убит. Или поне така се говори.

— Във всеки случай, не и чрез предателство — заяви Уинуърд със същия хладен тон. — Сигурно сте забелязали, че ние уважихме вашия бял флаг.

— Да говорите за уважение…

— Ще говоря не само за уважение, но и за много други неща — прекъсна го Уинуърд. — Преди това обаче ще ви помоля да оставите мохото си в съседната стая.

Моф видимо настръхна.

— Значи трябва да остана съвсем беззащитен?

— Не ставайте смешен. Знаете не по-зле от мен, че ако исках да ви сторя нещо лошо, и вие, и проклетата ви птица сега щяхте да сте мъртви. Ще ви помоля само още един веднъж.

— Мохото ще остане с мен.

Уинуърд въздъхна.

— Добре, нека бъде както искате. — Той се пресегна към масата зад себе си и взе една пушка с къса цев и без приклад. Мохото изкряска и скочи…

И отново изкряска, когато изстреляната мрежа го удари право в човката.

— Джъстин, занеси ги в съседния кабинет — каза уморено Уинуърд и подаде на младата кобра обездвижената птица и пушката. — Те не притежават голяма способност да учат, нали? — обърна се той към Моф.

Джъстин не можа да чуе отговора на Моф, тъй като трябваше да отнесе товара в съседната стая. Когато се върна, отново говореше Уинуърд.

— Е, няма значение. Ние добре знаем какво правят мохите за вас и ни е съвсем ясно, че ако се стигне до истинска война, лесно ще я спечелим.

— Защото не умирате ли? — изсумтя Моф. — Някои могат и да го вярват. Аз обаче не съм от тях. Никакъв демон не ви защитава… нито пък разделя един ум между двама души… — каза той и погледна злобно към Джъстин. — Вашата магия представлява просто наука, която ние отдавна сме забравили, но когато отново я научим, ще я използваме така, както я използвате и вие.

— Може би — отвърна Уинуърд и вдигна рамене. — Доста е съмнително обаче, защото за да научите как действа нашата магия, ще трябва да убиете някого от нас. А пък аз много се съмнявам, че вашите мохи вече ще ви пуснат да излезете лице в лице срещу нас.

Моф отвори уста, но онова, което искаше да каже, замря на устните му.

— Какво имате предвид като казвате, че няма да ни пуснат да се бием? — разтревожен попита той.

Маккинли поклати глава.

— Няма никаква полза да се правите, че не разбирате, Моф. Два дена вече събираме данни и знаем как мохите ви разиграват като кукли на конци. Вие сте ги изучавали триста години… сигурно знаете това не по-зле от нас.

— Като кукли на конци ли? — Моф изви устни. — Нищо не сте разбрали.

— О, така ли? — възкликна Уинуърд. — Тогава може би вие ще ни просветите.

Моф го погледна, но не каза нищо.