Усмихнатият труп

- Ако можеш да допълзиш дотук и да ме развържеш, ще се постарая да се махнем.

Тя ме погледна така, сякаш си бях загубила ума.

-Не можем да се махнем. Харолд ще ни убие. Каза последното като че ли беше просто факт.

- Не ме бива да се предавам, Уанда. Развържи ме и все ще измисля нещо.

- Той ще ме нарани, ако ти помогна - възрази тя.

- Смята да те използва като жертвоприношение за вдигането на роднината му. Колко по-наранена от това можеш да бъдеш?

Тя примигна срещу мен, но погледът й се проясняваше. Досущ сякаш паниката беше наркотик, а Уанда се отърсваше от влиянието му. Или може би Харолд Гейнър беше наркотикът? Аха, би имало смисъл. Тя беше пристрастена. Пристрастена към Харолд Гейнър. Всеки наркоман е готов да умре за още една доза. Но аз не бях.

- Развържи ме, Уанда, моля те. Мога да измъкна оттук и двете ни.

- А ако не успееш?

- Поне няма да сме в по-лошо положение.

Тя явно се позамисли. Напрягах се да чуя какво става в коридора. Щеше да стане доста напечено, ако Бруно се върнеше насред опитите ни за бягство.

Уанда се надигна на ръце. Краката й се влачеха зад нея под полата

- мъртви, без признак на движение. Проститутката запълзя към мен. Предположих, че ще й отнеме доста време, но всъщност тя напредваше бързо. Мускулите на ръцете й се надуваха и я изтласкваха, действаха добре. Озова се до стола за броени минути.

Усмихнах се.

- Много си силна!

- Ръцете са всичко, което ми е останало. Налага се да са силни - каза Уанда.

Тя започна да подръпва въжетата, с които бяха пристегнали дясната ми китка.

- Много са стегнати.

- Можеш да се справиш, Уанда!

Тя зачовърка възела с пръсти и най-сетне, след, както ми се стори, часове, но сигурно бяха не повече от пет минути, усетих въжето да поддава. Отпусна се. Отпусна се! Ура!

- Почти успя, Уанда! - чувствах се като суфльор на мажоретки.

По коридора в наша посока се разнесоха стъпки. Уанда вдигна насиненото си лице, в очите й се четеше ужас.

- Няма време - прошепна.

- Върни се където беше. Давай. Ще довършим после! - наредих.

Тя се върна на ръце до мястото, където я беше оставил Бруно. Тъкмо се бе настанила в приблизително същата поза, когато вратата се отвори. Уанда се престори, че е в безсъзнание - нелоша идея.

На прага застана Томи. Беше си свалил якето и черната паяжина на презраменния му кобур изпъкваше на фона на бялата спортна риза с къси ръкави. Черните джинси подчертаваха стегнатия му кръст. От прекаленото вдигане на тежести изглеждаше като напомпан в торса.

Беше добавил още нещо ново към дрехите си. Нож. Въртеше го в ръка като палка. Правеше почти идеално колело отблясъци. Издръжливост на китките. Брех, леле.

- Не знаех, че използваш ножове, Томи - гласът ми прозвуча съвсем спокойно и нормално - колко странно.

Той се ухили.

- Имам разнообразни таланти. Гейнър иска да знае дали си си променила мнението за вдигането на зомбито.

Не беше точно въпрос, но все пак отговорих:

- Няма да го направя.

Усмивката на телохранителя се разшири:

- Надявах се да го кажеш.

- Защо?

Боях се, че знам отговора.

- Защото той ме прати да те убедя.

Взирах се в бляскавия нож и не успях да се сдържа:

- С нож ли?

- С нещо друго дълго и твърдо, и не така студено - обясни Томи.

- Ще ме изнасилиш? - попитах. Предположението ми увисна в горещия, застоял въздух.

Телохранителят кимна, ухилен като проклетия чеширски котарак³³. Прииска ми се да го накарам да изчезне чак до усмивката. Не от нея се страхувах, а от друга негова част, разположена по-надолу.

Дръпнах безпомощно въжетата. Дясната ми китка поддаде още малко. Дали Уанда бе разхлабила въжето достатъчно? Дали? О, Господи, моля те, нека да е успяла!

33. Персонаж от „Алиса в страната на чудесата“ - Бел. ред. 286

Томи се наведе над мен. Плъзнах поглед по тялото му и онова, което видях в очите му, нямаше нищо общо с човечността. Има различни начини да се превърнеш в чудовище. Той бе открил един от тях. В погледа му бликаше само животински глад. Нищо човешко не бе останало.

Телохранителят се разкрачи над стола, яхайки ме без да сяда. Плоският му стомах се притисна към лицето ми. Ризата му миришеше на скъп афтършейв. Дръпнах назад глава в опит да избегна допира му.

Той се засмя и прокара пръсти през гъстите къдри на косата ми. Опитах се да дръпна глава извън обсега му, но Томи ме сграбчи за косата и ме върна напред. Каза:

- Ще ми бъде много приятно.

Не посмях да дърпам въжетата. Той щеше да забележи, ако си освободях ръката. Трябваше да изчакам, докато вниманието му се отклони достатъчно, за да не прояви интерес. Стомахът ме присви при самата мисъл за онова, което може да се наложи да направя, за да го разсея и какво трябва да му позволя да стори. Но целта ми беше оцеляването. Всичко останало беше маловажно. Всъщност, не вярвах в това, но се постарах да си го внуша.

Томи седна върху мен, отпускайки тежестта си на бедрата ми. Притискаше гърдите си в лицето ми - с нищо не можех да променя положението.

Той ме погали по бузата с плоското на ножа.