Ужас

— Намерих го по пътя за насам. По-близо до вашия кораб, отколкото до моя.

Фицджеймс взима чорапа и го оглежда тъжно.

— Ще попитам хората ми дали им е познат — казва той.

— Възможно е да е на някой от моите — отвръща тихо Крозиър. Той разказва накратко на Фицджеймс за нападението, за смъртоносните наранявания на редник Хедър и за изчезването на Уилям Стронг и младия Том Евънс.

— Четирима за един ден — казва Фицджеймс. После налива още бренди и на двамата.

— Да. За какво ставаше въпрос в писмото, което ми изпратихте?

Фицджеймс обяснява, че през целия ден сред ледената пустош, по ръба на осветеното от фенерите пространство, е било забелязано нещо едро, което се движело. Мъжете бяха стреляли няколко пъти, но изпратените на леда отряди не бяха забелязали кръв или някакви други следи.

— Така че, Франсис, трябва да ви се извиня заради онзи идиот Боби Джонс, който стреля по вас преди няколко минути. Нервите на хората ми са изопнати до крайност.

— Надявам се не чак дотам, че да смятат, че онова нещо на леда се е научило да им подвиква на английски — изрича язвително Крозиър. После отново отпива от брендито.

— Не, не. Разбира се, че не. Това си беше чиста глупост. Джонс ще бъде лишен две седмици от дажбите си от ром. Извинявам се отново.

Крозиър въздъхва.

— Не го правете. Ако искате, му скъсайте задника от бой, но не го лишавайте от ром. Настроението на този кораб и без това е достатъчно кисело. С мен беше Безмълвната дама, която беше облечена с проклетата си космата парка. Джонс сигурно я е видял. Щях да съм си заслужил куршума в главата.

— Безмълвната е била с вас? — Фицджеймс си позволява да повдигне вежда при задаването на въпроса.

— Нямам никаква представа какво е търсила на леда, по дяволите — изхриптява Крозиър. Гърлото му е възпалено от студа и виковете. — Едва не я застрелях на около четвърт миля от вашия кораб, когато се промъкна към мен. Докато с вас разговаряме, младият Ървинг сигурно е преобърнал „Ужас“ с краката нагоре. Направих голяма грешка, когато възложих на това момче търсенето на ескимоската кучка.

— Хората си мислят, че тя е Йона. — Гласът на Фицджеймс звучи много, много тихо. Гласовете се чуват много лесно през преградите в претъпканата жилищна палуба.

— Защо пък да не го мислят, по дяволите? — Крозиър започва да усеща влиянието на алкохола. Не е пил от предишната вечер. Питието въздейства приятно на корема му и на изморения му мозък. — Жената се появи в деня, в който започна целият този ужас, придружавана от онзи шаман, нейния баща или съпруг. Нещо е изтръгнало езика й до основата. Защо, по дяволите, мъжете да не си помислят, че тя е причина за всичките ни неприятности?

— Но въпреки това вие я държите на борда на „Ужас“ повече от пет месеца — казва Фицджеймс. В гласа на младия капитан не се долавя упрек, а само любопитство.

Крозиър свива рамене.

— Не вярвам във вещици, Джеймс. Нито пък в Йона, като става въпрос за това. Но вярвам, че ако я изоставим навън, на леда, онази твар ще я изкорми и погълне така, както в момента поглъща Евънс и Стронг. И може би вашия редник Рийд. Това не беше ли Били Рийд, червенокосият морски пехотинец, който винаги иска да говори за онзи писател Дикенс?

— Уилям Рийд, да — отвръща Фицджеймс. — Той показа отлични резултати при онова състезание по бягане, което хората ни си организираха на остров Диско преди две години. Помислих си, че сам човек, при това толкова бърз… — Той млъква и задъвква устната си. — Трябваше да изчакам до сутринта.

— Защо? — пита Крозиър. — Тогава няма да стане по-светло. Нито пък на обяд, честно казано. Денят и нощта вече не означават нищо и ще си остане така още четири месеца. И по нищо не личи онази твар навън да ловува само през нощта… или само в тъмното. Може пък вашият Рийд да се появи. Нашите куриери са се губили и преди в ледовете и са се завръщали след пет или шест часа, треперещи и ругаещи.

— Може би. — В гласа на Фицджеймс се долавя съмнение. — На сутринта ще изпратя отряди да го търсят.

— Онази твар иска точно това. — Гласът на Крозиър звучи ужасно уморено.

— Може би — повтаря Фицджеймс, — но вие току-що ми казахте, че вашите хора са търсили Стронг и Евънс цялата нощ и целия ден.

— Ако не бях взел Евънс с мен, докато търсех Стронг, момчето все още щеше да е живо.

— Томас Евънс — казва Фицджеймс. — Помня го. Едро момче. Всъщност не беше момче, нали, Франсис? Сигурно е… бил… на колко? Двайсет и две или двайсет и три години?

— Томи стана на двайсет през май — отвръща Крозиър. — Първият му рожден ден на борда на кораба беше на следващия ден след отпътуването ни. Мъжете бяха в добро разположение на духа и отпразнуваха осемнайсетия му рожден ден, като му обръснаха главата. Той като че ли нямаше нищо против. Онези, които го познаваха, казват, че винаги е бил твърде едър за възрастта си. Томи служеше на КНВ „Линкс“, а преди това на един търговски кораб на Остиндийската компания37. За пръв път излязъл в морето на тринайсетгодишна възраст.

— Също като вас, предполагам.

Крозиър се засмива печално.

— Също като мен. Не че това ми помогна особено.