Валиант

Тя е човек. Не е това, което имах предвид, или това, което мислех, че искам. Всичко се промени. Но няма значение. Тя е само моя. Погледна към Тайгър, двамата му събратя с него и двете човешки същества, за да се увери, че няма да нахлуят в територията му.

Лицето на мъжа — човек бе червено, бе сграбчил оградата, готов всеки момент да се прехвърли през нея, а устата на жената — човек зееше отворена, сякаш искаше да изкрещи. Знаеше, че са ужасени, но не му пукаше. Те не представляваха заплаха за него. Но ако Видовете го нападнеха, щеше да му се наложи да се бори. Щеше да го направи, нямаше да позволи на Тами да си иде.

Моя!

Ръката му се стегна около великолепната жена в обятията му, като внимаваше да не я смаже, благодарен, че тя не се съпротивлява. Изглеждаше почти покорна в хватката му, сякаш разбираше, че той я грабна, защото му принадлежи. Надеждите му рязко нараснаха, че и тя го иска толкова, колкото той нея.

Май не съм с всичкия си, призна пред себе си мълчаливо, но това нямаше значение. Тя миришеше прекрасно, фините черти на лицето й бяха това, което искаше да съзерцава вечно, и като я притискаше в прегръдките си, само засили желанието си да я задържи. Идеята да я просне гола на леглото си и да опознае всеки сантиметър от нейната кожа, предизвика мъчителни болки в члена му.

Тя ще поговори с някой, на когото има доверие, а аз ще я убедя, че ще бъдем щастливи заедно. Мога да го направя. Тя ще поиска да остане. Длъжна е. Моя. Моя. Моя. Тя ми принадлежи.

Той нямаше реална представа как да се получат нещата, но определено бе силен мъж, и сега, когато бе свободен, всичко беше възможно. Беше прекарал живота си, затворен във влажна клетка, наранен през по-голяма част от времето и винаги толкова самотен. Затова мисълта да има половинка, някого, с когото да се опознаят и да споделят бъдещите си дни, му бе станала върховна мечта.

Прегърна я по-нежно и се закле да я защитава с живота си, нямаше да позволи на никого да му я отнеме. В това нямаше смисъл. Тя беше в ръцете му, той бе заявил своите права и нямаше намерение да я освобождава. Така или иначе, по някакъв начин, щеше да я убеди, че той е мъжът за нея.

Някога бе мечтал да живее извън бетонните стени и ето, че се бе сбъднало. Всичко е възможно. Вдъхна прекрасното женско ухание, притисна я по-здраво към тялото си и една дума непрестанно се въртеше в главата му.

Моя!

Глава 2

— По дяволите, Валиант! — провикна се Тайгър. — Върни жената обратно, веднага!

— Тами! — изкрещя Тед. — Пусни я долу! Той ще я убие! Направи нещо!

— Оставете ме! — изрева през рамо Валиант, докато спринтираше към къщата.

— Върни я, човече! — извика Тайгър. — Не ме карай да доведа ловната дружинка, за да я измъкнем от там. Джъстис ще ти откъсне топките, ако я нараниш.

Тами сграбчи мъжа за тениската, когато той забави своя бяг, и крачейки, я намести малко по-високо срещу тялото си. Тя не виждаше нищо, освен светлокафявата му фланелка пред лицето си.

Човекът — звяр изведнъж спря, обърна се заедно с нея и тя чу хлопване на врата. Секунда по-късно долови характерния звук от превъртане на ключ, преди мъжът отново да се раздвижи.

Заизкачваха множество стъпала. Младата жена затвори очи, нямаше намерение да се бори. Усещаше силата на ръцете, които плътно я притискаха към твърдото, стегнато тяло. Вдъхна и призна, че мъжът миришеше страхотно; парфюмът, който използваше бе хубав и не прекалено силен.

Потисна лекото отвращение към себе си. Започваше да губи разсъдъка си, след като бе способна да мисли за възхитителната миризма на парфюма му при тези обстоятелства. Валиант, човекът — звяр, я бе заключил в къща, която се оказа неговата, и сега я мъкнеше нанякъде.

Чу се затръшване на друга врата, той спря, завъртя се и съзнанието й регистрира още едно прищракване на ключалка. Мъжът се обърна отново, от резките му движения краката й се полюшнаха, след това той направи около десетина крачки, преди да я пусне.

Тами ахна, когато падна, но вместо да се удари на твърдия под, тупна на меко легло. Приземи се по гръб, с крака, проснати към ръба на масивния матрак, и се взря с ням ужас в мъжа, който стоеше между бедрата й. Екзотичните му очи бяха фокусирани върху нея.

По дяволите. Най-накрая възвърна способността си да се движи. Беше в леглото му, което миришеше на него. Инстинктивно знаеше, че това е спалнята му. Огледа голямата стая с тъмни дървени мебели. Надигна се на лакти и заби крака в матрака, за да се отдръпне от него. Огромният мъж я наблюдаваше мълчаливо.

— Не — изръмжа той тихо.

Тами замръзна.

— Ти недей.

Устните му трепнаха, присви леко очи.

— Какво недей?

— Не… — Тя се намръщи. — Престани да ме плашиш.

— Боиш ли се от мен? — Пълните му устни се извиха в усмивка.

Тя кимна.

— Разбира се.