Вариант 13

Въздъхна и стана. Оказа се по-трудно, отколкото беше очаквал. Докрета до оръжията, които беше съборил от барплота, взе един глок и го пъхна под колана си за по-късно. Взе и една нова карабина, провери заряда, после я преметна през врата си, нагласи ремъка внимателно. Трябваше да му е подръка, след като изпразнеше другата и я захвърлеше. Е, тежка беше, но не чак колкото харпуна за акули, който се беше наложило да мъкне дотук.

„Дванайсет надрискани от страх преживни“. Нищо работа за печелившия от лотарията.

„Ти ще им дадеш да разберат.“

— Да бе, — измърмори той.

Избута фотьойла настрани, открехна вратата и погледна навън. Не видя никого, не беше и очаквал да види. Но щяха да дойдат рано или късно, за да видят какво става с човека, който им даваше заповеди, казваше им какво да правят, грижеше се за прехраната им.

„Ще се видим в градината.“

Шепотът погали призрачно ухото му откъм сумрака отзад. Този път го чу със сигурност. Настръхна. Кимна, вдигна лявата си ръка и посегна назад, към тила си, където го беше погалил гласът. Погледна за последно към обжарения от слънцето труп на Онбекенд, провери за последно оръжията си и кимна сам на себе си още веднъж.

Пое си дълбоко дъх.

После излезе в светлината на слънцето.