Вечна любов

— Не — съпротивляваше се тя. — Стига. Искам да остана с него.

Рейдж извърна очи към нея и предишният странно вторачен поглед веднага се върна. После белите му очи се преместиха върху Вишъс. Устните на Рейдж откриха зъбите му и той изрева оглушително като лъв.

— Ви, пусни я. Веднага — каза Фюри.

Ви пусна ръката на Мери, но й прошепна:

— Трябва да се махнеш оттук.

Няма да стане, помисли си тя.

— Рейдж? — каза тихо Мери. — Какво става?

Той тръсна глава, отклони очи от нея и се подпря на мраморната камина. На лицето му заблестя пот. Тялото му се напрегна, сякаш се опитваше да я измести.

Времето едва ли не спря, докато той се бореше със себе си. Дишаше дълбоко и бързо, а ръцете и краката му трепереха. Мина доста време, преди тялото му да се отпусне и напрежението да се стопи. С каквото и да се беше борил, той бе победителят. Но бе спечелил с последни сили.

Отвори очи. Бяха възвърнали нормалния си вид, но той бе ужасно блед.

— Съжалявам, братя — промълви Рейдж.

После погледна към Мери и отвори уста. Но вместо да проговори, наведе глава, сякаш изпитваше срам.

Мери мина през стената от мъжки тела и сложи длани върху лицето му.

Той пое рязко дъх от изненада, а тя го целуна по устата.

— Да видим номера с черешата. Хайде.

Мъжете, застанали край тях, бяха замръзнали от учудване — усещаше го във втренчените им погледи. Рейдж също бе потресен. Но тя го загледа настойчиво и той започна да дъвче, като въртеше дръжката със зъби.

Тя погледна към бойците зад себе си.

— Той е добре. И двамата сме добре. Вървете да си довършите играта или каквото там правите? Трябва му малко време, а като го гледате всички така, не му помагате.

Фюри се засмя тихо и отиде при билярдната маса.

— Наистина е невероятна.

Ви взе щеката и чашата си.

— Да, наистина.

Партито се върна към нормалния си ход, Бела и Уелси слязоха отново, а Мери погали Рейдж по лицето и врата. Той сякаш не можеше да я погледне в очите.

— Добре ли си? — попита тихо тя.

— Толкова съжалявам…

— Остави тези съжаления. Каквото и да е това, не можеш да го избегнеш, нали?

Той кимна.

— Значи няма за какво да се извиняваш.

Искаше да разбере какво се бе случило току-що, но не тук и не сега. Понякога да се държиш като нормален бе най-доброто противодействие на странностите. Правилото „преструвай се, докато стане истина“ беше по-ефективно от всички празни приказки на психоаналитиците.

— Мери, не искам да се страхуваш от мен.

Тя погледа известно време как устата и челюстта му си играят с черешовата дръжка.

— Не се страхувам. Ви и Фюри може би щяха да си имат известни неприятности, но мен нямаше да ме нараниш. Нямам представа защо съм толкова сигурна. Просто го знам.

Той въздъхна дълбоко.

— Господи, обичам те. Наистина, наистина те обичам.

После се усмихна.

Тя се засмя силно и внезапният звук накара всички глави да се обърнат.

Дръжката на черешата беше завързана спретнато около единия от кучешките му зъби.

40.

Бела го гледаше втренчено. Трябваше да престане. Само дето не можеше да се въздържи. Зейдист бе единственото, което виждаше.

Всъщност той не се включи в партито. Като се изключеше случилото се с Рейдж, Зейдист се държеше настрани от всички. Не говореше с никого. Не пиеше нищо. Не ядеше нищо. Стоеше като статуя до един от високите прозорци и тази негова неподвижност бе омагьосваща. Дори не си личеше, че диша. Само очите му се движеха.

И винаги избягваха нейните.

Бела освободи и двамата от неловкото положение, като отиде да си вземе още вино. Билярдната зала тънеше в полумрак. Беше луксозно обзаведена, стените бяха покрити с тапети от тъмнозелена коприна и сатенени драперии в черно и златисто. В отсрещния ъгъл, където бе разположен барът, сенките бяха още по-дълбоки и тя се скри в тях.

Може би оттам щеше да го наблюдава по-незабелязано.

През последните няколко дни беше разпитвала тук-там и беше чула разни истории, свързани с него. Слуховете бяха направо ужасни, особено когато ставаше дума за жени. Хората разказваха, че убивал представителките на нейния пол за забавление, но не можеше да не се замисли доколко тези разкази бяха истина. Нямаше как да не се говори за мъжки вампир, който изглежда толкова опасен. Така беше и с брат й. От години слушаше да си шепне какво ли не за Ривендж, но всичко бе лъжа.

Просто нямаше начин всички приказки за Зейдист да са верни. За бога, хората твърдяха, че живее от кръвта на жени-проститутки. Това дори беше физиологически невъзможно, освен ако не пиеше през нощ. А даже и да беше така, как би могъл да остане толкова силен с такава слаба храна?

Бела се обърна с гръб към бара и огледа залата. Зейдист беше изчезнал.

Надникна във фоайето. Изобщо не го бе видяла да си тръгва. Сигурно се беше дематериализирал…

— Мен ли търсиш?

Тя подскочи и обърна глава. Зейдист беше точно зад нея и търкаше яркозелена ябълка в ризата си. Вдигна я към устата си, загледан в гърлото й.

— Зейдист…

— Знаеш ли, за жена от аристокрацията си прекалено невъзпитана. — Оголи кучешките си зъби и захапа яркозеления плод с хрущене. — Майка ти никога ли не ти е казвала, че не е учтиво да зяпаш другите така?