Внимавай в картинката

Силуетът притича по стъпалата нагоре към внушителните двойни врати. Големият сребърен ключ се плъзна леко в ключалката. Завъртя се безпроблемно и бързо беше прибран обратно. Облечената в черна ръкавица ръка спря върху стъклото, после натисна и вратата се отвори без звук.

Вътре не светеше лампа, но натрапникът уверено влезе във фоайето.

След миг удари нова светкавица и разпъди сенките. Проехтя гръм. Силуетът спря и се завъртя в кръг.

Широкият коридор се извисяваше два етажа нагоре. Всяка рамка на картина, всеки предмет, както и сводът на тавана искряха в злато. От портретите от деветнайсети век гледаха строги очи. Широкото стълбище се виеше нагоре и се губеше някъде в мрака. Поредна гръмотевица накара кристалния полилей да затрепти и призмите изпратиха разноцветен букет от светлини по стените.

После всичко утихна. Тишина се спусна като прах в къщата.

Натрапникът пропълзя към втория вход отляво с приведени рамене. Обходи с лъча на фенерчето си стаята, докосвайки бързо подвързаните с кожа томове, масивното бюро от резбовано дърво, открояващия се странно модерен офис стол. В една ниша в ъгъла на стаята стояха два тапицирани стола, обърнати към облицованата с мрамор камина, отстрани на която се зъбеха каменни лъвове.

Фенерчето угасна, но остана в ръцете на влезлия. Всяка негова стъпка потъваше меко и уверено в широкия, тъкан по поръчка килим, отвеждайки по права линия към уютен кът за сядане.

Фигурата спря зад един от столовете и вдигна очи към картината над камината. Фенерчето светна отново и лъчът обходи стената веднъж, после втори път. Платното, изобразяващо подпухнал бизнесмен от двайсети век и кучето му, накараха натрапника да започне бясно да обхожда с лъча наоколо.

— О, бабо. Ти ми обеща. Обеща ми. Къде?

Лампата отгоре светна.

Един глас с тежък южняшки акцент попита:

— Какво правите тук?

Влезлият се обърна леко. Облечената му в ръкавица ръка се стрелна нагоре да защити очите му от светлината.

На прага стоеше висок, тъмнокос мъж, с ръка на електрическия ключ. Лицето му беше с грубо изсечени черти, загоряло и безчувствено.

Това бе най-поразителният, високомерен и красив мъж, който Натали Медоу Зарвас някога бе виждала.

В този миг една светкавица проблесна толкова силно, че по пода премина статично електричество. В двора нещо се счупи със силен пукот. От гърма прозорците се разтърсиха.

Беше попаднала в ада.

Опита се да избяга.

Краката й се оплетоха в ресните на килима.

Спъна се.

Опита да се хване за нещо. Не успя. И се стовари с цялата си тежест на пода.

Главата й се блъсна в главата на единия от лъвовете.

Спечели лъвът.

Когато звездичките зад затворените й клепачи изчезнаха, тя си пое дълга, накъсана глътка въздух. Костите я боляха от удара. Килимът миришеше хубаво, на цитруси и сандалово дърво. Главата… главата й наистина я болеше. Тя вдигна ръка да докосне болезненото място на слепоочието си.

Някой хвана китката й.

— Недейте. Кървите.

Мъжът. Онзи с високомерните кафяви очи. Кога бе успял да стигне от вратата до нея?

Обяснението беше просто. Явно е била в безсъзнание. Но не си спомняше да е губила съзнание. Спомняше си само… спомняше си само, че го вижда.

— Сър, да се обадя ли в полицията? — Друг мъж. Услужлив. Безшумен. Експедитивен.

— Обади се на лекарката — каза господин Високомерен.

— И после на полицията, така ли?

— Само на лекарката.

— Да, сър. — Другият прозвуча неодобрително — но се подчини. Стъпките му се отдалечиха.

Господин Високомерен притисна нещо меко до главата й.

Тя примига и се опита да го махне.

— Оставете го там — заповяда той. — Кървите върху килима.

— Добре — промърмори тя. Не иска безценния му килим да се изцапа с кръв.

— Отворете очи — дойде гласът му.

Сигурно беше сбъркала. Това не можеше да е красавецът. Мъж, който се държи така грубо с едно проснато и кървящо на пода момиче, не можеше да е привлекателен.

Отвори очи. Вдигна ги към него.

Той я погледна в отговор — студен, преценяващ поглед.

Сърцето й спря. Дишането й спря. Замръзна.

Защото беше права в едно: той не беше красив — беше груб, спиращ дъха, погледът му пронизваше като мълния и оставяше след себе си мъртъвци.

Но пък какъв начин да умре! Ако това бе наказанието й, задето се е опитала да открадне една безценна картина, то кражбата току-що се бе превърнала в новия й начин на живот.

Господин Високомерен се отпусна на колене до нея. Беше облечен в бяла колосана риза със завити нагоре ръкави.

Хубави ръце.

И сини джинси, които обгръщаха плътно бедрата му.

Той хвана китката й с една ръка, а с другата притисна марля към челото й.

Сърцето й подскачаше в гърдите.

— Коя сте вие? — попита я той.

— Ъъъ…

Очевидно не успя да отговори достатъчно бързо, защото той изстреля втори въпрос:

— Какво правите тук?

— Тук? — Тя повдигна глава и се опита да се огледа. Мигновеното главоболие и гаденето я накараха да се отпусне отново на пода, тя затвори очи и промърмори: — Ще повърна.

Той внимателно докосна с ръка марлята върху главата й. В ушите й нахлуха звуци — как той стои, отдалечава се, връща се обратно.

— Ако се наложи, ето една купа.

Тя отвори очи едва-едва и погледна.