Внимавай в картинката

Опитвайки се да се добере до трикракия гардероб, той изтича до следващия шкаф.

Стрелбата спря. Джудит не беше сигурна в коя посока точно е избягал.

— Джудит, не се прави така. — Медоу се движеше.

По дяволите. Той можеше да я чуе как се тътри странишком. Защо никога не правеше, каквото й се казва? Защо не можеше просто да не мърда?

Но тя използва думите си като отровни стрели.

— Не мога да повярвам, че си готова да убиваш за един предмет. Притежанията не са изкуство. Важна е душата…

Сега ако вземеше да каже: „Каквото повикало, такова се обадило“, направо щеше да я убие.

— … А знаеш, че каквото повикало, такова се обадило.

— Млъквай! — Джудит сигурно никога не беше казвала нещо толкова искрено през живота си.

Той чу стъпките й да заглъхват към центъра на стаята, далече от скривалището му… търсеше го.

В момента, когато хукна към вратата, тя стреля. Към трикракия гардероб.

Куршумите го последваха и по посока на задника му се разлетяха дървени тресчици.

Агонизираща болка разкъса прасеца му.

Беше ранен. Беше ранен.

По дяволите. Джудит го беше улучила в крака.

Той се спъна. Залитна към бюфета. В този миг огледалото се пръсна на парчета, ударено от куршум, и едно стъкло се заби в него. Беше му все едно. Кракът го болеше адски много… по времето, когато играеше футбол, един огромен, тъп защитник му беше счупил пищяла, но болката не можеше да се сравни с тази. Тази беше агонизираща. Беше адска.

Погледна надолу. Видя кървавочервеното петно, пробития крачол, разкъсаната плът.

Прецени разстоянието до гардероба.

Нямаше да успее да стигне със скоростта, която му бе нужна, за да събори гардероба. Нито пък да избяга.

Е, добре.

Така да бъде. Беше преживял най-страхотната любов, която човек може да познае, в рамките на три седмици. Беше създал дете… с Медоу. В случай, че не оцелееше… Тя трябваше да оцелее. Длъжна беше.

Ако хукнеше да пресича откритото пространство, дори ако Джудит го простреляше, тялото му щеше да бутне гардероба.

По план гардеробът би трябвало да удари Джудит. Надяваше се Медоу да се измъкне жива.

Но трябваше да бяга, преди кракът му да стане безполезен.

Чу някак отдалече, че Медоу говори, говори.

— Една картина не струва нищо, ако е оцапана с кръв…

— Млъкни! — гневно изсъска Джудит. — Просто млъкни и ми дай проклетата картина.

— Ако ти я дам, ще ме убиеш — каза Медоу, — а аз нося бъдещето в себе си. Не виждаш ли, Джудит…

Девлин се подготви да се затича.

В този момент по коридора се чуха стъпки. Той улови движение с крайчеца на окото си.

Четири, този проклет глупак Четири, олюлявайки се, влезе в стаята с бутилка в ръка.

Забеляза Девлин. И посочи с пръст — мътните да го вземат, посочи право към Девлин — и пелтечейки, се провикна:

— Виждаш ли, Девлин? Казах ти, че не бях аз. Не съм блъскал Медоу по стъпалата.

— Махай се — извика Медоу.

— Мамка му — изруга Джудит и стреля по Четири.

Четири извика, завъртя се и се свлече надолу.

Девлин не го изчака да стигне пода. Като се подпря на ръце, той се набра нагоре и се метна върху бюфета.

Джудит реагира със секунда закъснение. Стреля.

Но не улучи.

А той беше още жив.

Блъсна гардероба с всичка сила.

Бавно, със заплашително скърцане гардеробът се наклони към Джудит. За части от секундата той увисна във въздуха. Вратите му зейнаха. Книги, изсъхнали туби боя, изтърканата керамична основа на една лампа се изсипаха отвътре и се търкулнаха на пода към него.

Джудит отстъпи, вдигна ръце да се запази, очите й горяха от ярост, пистолетът сочеше към тавана.

— Негодник! — Епитетът изригна от Джудит със сила и злост.

Не я беше убил.

Не можеше да я спре.

Но когато се опита да направи крачка, болката го прониза. Кракът му се огъна.

През слягащия се прах я видя. Седеше върху един разкривен сандък, от една рана в бузата й се стичаше кръв и попиваше в ръкава й. Държеше пистолета с две ръце и се целеше право в Девлин.

Той нямаше къде да избяга.

А и да имаше, кракът му не можеше да се движи.

Щеше да умре — и нямаше да може да спаси Медоу. Тя също щеше да умре.

Погледът му срещна нейния.

Нямаше време за извинения. Усети, че губи съзнание. Сложи ръка на сърцето си, за да й покаже любовта си.

Медоу наклони глава и с най-безстрастния глас, който някога бе чувал от нея, произнесе:

— Джудит, ако го застреляш, ще пробия картината.

Девлин не можеше да повярва. До края на живота си нямаше да забрави сцената, която се разиграваше пред очите му.

Медоу държеше картината под ъгъл пред себе си, насочила големия сребърен ключ надолу към платното.

— Какво? — Джудит се завъртя и я изгледа втренчено.

— Ако искаш, опитай да ме застреляш. Може и да успееш. Но ще улучиш и Рембранд. И ще го повредиш. — Изумителните сини очи на Медоу се присвиха, а тя изглеждаше… заплашителна. И съвсем не приличаше на познатата Медоу. — Но ако застреляш Девлин, уверявам те, така ще осакатя картината, че единственото, с което ще се прочуеш, ще е, че си съсипала шедьовър.

Той никога не бе чувал Медоу да звучи толкова овладяно.

Никога не бе виждал някой, който да изглежда толкова безучастен, колкото Джудит.

Тя бавно насочи дулото на оръжието към челото на Медоу.