Войнико, не питай!

Карах му се, проклинах го, заклевах го да ме остави, да върви сам и да си спасява кожата. Опитвах се да му докажа, че не съм застрашен.

Единственият отговор, който получавах, беше, че аз не съм го изоставил, когато попаднахме в зоната на звуковата бомба. И че няма в никакъв случай да ме зареже. Аз съм брат на Ейлин и негово задължение било да се грижи за мен. Да-а, всичко беше точно така, както сестра ми пишеше в писмото си — Дейв беше верен другар. Беше дяволски верен, излишно верен глупак — така му казах и го ругаех доста неприлично. Опитвах се да го разкарам от себе си. Но подскачайки — по-точно влачейки се — на един крак, нямах възможност да си послужа със сила. Отпуснах се безсилен на земята и отказах да ходя повече. Той безмълвно ме натовари на гръб и се опита да ме влачи.

Това се оказа още по-лошо. Обещах му да вървя сам, ако ме пусне. Самият той едва се мъкнеше от умора, когато ме свали. Почти бях изгубил разсъдъка си от болка и яд и бях готов да направя всичко, за да го спася от самия него. Започнах с всички сили да викам за помощ, без да се вслушвам в молбите му да мълча.

Имаше ефект. Не повече от пет минути след като успя да ме накара да млъкна, ние се оказахме под прицела на иглопушките на млади разузнавачи от Сдружението, привлечени от виковете ми.

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Очаквах, че ще се появят по-бързо, защото бродеха около нас още откакто напуснахме хълма, изоставяйки мъртвия командор. Тези двамата вероятно бяха от същата група, която откри касидианския патрул в самото начало. Но след като са докладвали, те са продължили разузнаването.

Тяхната задача се състоеше да откриват вражески постове, след това трябваше само да извикат подкрепление, което да ги ликвидира. Сигурно носеха звукови пеленгатори — задължителна част от снаряжението им. Ако тези уреди са засекли двама души, които спорят, едва ли биха им обърнали внимание. Двама души са прекалено дребна плячка за тях, за да предизвикат интереса им.

Но ако единият от двамата започне да вика за помощ… Това е доста необичайно, ето защо са решили да проверят какво става. Един Божи воин не е толкова слаб, че да вика за помощ, независимо дали наистина има нужда. Не може да бъде и вражески войник — не и тук, където не се водят бойни действия. Тогава кой друг, освен Божи воини или въоръжени врагове, би могъл да се намира в този район?

Вече знаеха кой — някакъв журналист и неговият помощник. Побързах да им съобщя, че и двамата сме цивилни. Въпреки това иглопушките им продължаваха да бъдат насочени към нас.

— Събудете се! — извиках им аз. — Не виждате ли, че имам нужда от спешна медицинска помощ? Настоявам незабавно да ме заведете в някой ваш лазарет!

Гледаха ме с поразително невинните си очи, сияещи на гладките им голобради лица. Този, който стоеше отдясно, имаше на пагона си една-единствена нашивка на ефрейтор, вторият беше обикновен редник. И двамата не бяха навършили и двадесет години.

— Нямаме заповед да се връщаме — каза ефрейторът. Като старши говореше от името на двамата. — Мога само да ви заведа до сборния пункт за пленени, където ще се погрижат за вас. — Направи крачка назад, като не ни изпускаше от мушката, и се обърна към другаря си, преминавайки на молитвен език: — Помогни да придържате този човек, Гретен. Хвани го от другата страна. Аз ще вървя зад вас и ще нося пушките.

Редникът му подаде иглопушката си. Сега, подхванат от едната страна от Дейв, а от другата от войника, можех да се движа по-добре, макар че продължавах да бъда ядосан. Най-сетне стигнахме до една поляна. Само че това не беше истинска поляна, огряна от слънцето, а място, където едно дърво беше паднало, откривайки по този начин малко пространство между останалите гиганти. Тук се намираха около двадесет унили касидианци, обезоръжени и охранявани от четирима млади войници на Сдружението, които досущ приличаха на нашите придружители.

Дейв и младият войник внимателно ме пуснаха и ме настаниха да се облегна на едно паднало дърво. След това накараха зет ми да отиде при униформените касидианци, които се бяха скупчили около полуизгнил пън. Четирима пазачи не сваляха погледи от тях. Развиках се, че искам Дейв да остане при мен, защото не е военно лице, което личи от бялата превръзка на ръкава му и от липсата на отличителни знаци. Само че черноризците не ми обърнаха внимание.

— Кой е старши? — обърна се ефрейторът към четиримата пазачи.

— Аз — отговори единият от тях, — обаче съм с по-ниско звание от твоето.

Наистина беше обикновен редник, но определено не толкова млад и си личеше, че е опитен и изпълнителен войник.

— Този човек е журналист — каза ефрейторът и ме посочи. — Твърди, че приятелят му се намира под негова защита. Самият той има нужда от медицинска помощ. Ясно е, че никой от вас не може да го придружи до най-близкия лазарет, но ти би могъл да доложиш на командването по радиостанцията.

— Нямаме радиостанция — отвърна по-възрастният войник. — Свързочният център е на двеста метра оттук.