Време на промени

Стирон ме прие в северната зала, тъмно и мрачно помещение, с голи каменни стени и тесни прозорци, предназначено за аудиенция на селските старейшини. Не мисля, че е целял да ме унизи, по-скоро случайно се намираше там в момента, когато помолих да бъда приет. Беше късен следобед, навън ръмеше лепкав дъжд, камбани ехтяха в някаква отдалечена кула на двореца и тътенът им се просмукваше приглушено през влажните стени. Стирон беше облечен скромно, със сива роба от кожа, плътни червени вълнени гамаши и високи блестящи ботуши. В колана му бе затъкнат меча на Завета, тежък служебен медальон се полюшваше на гърдите му, пръстите му бяха обкичени с пръстени и ако паметта не ми изневерява, на дясната си ръка носеше още някакъв атрибут на властта. Само короната липсваше, за да е пълно кралското величие. В последно време доста често бях виждал Стирон облечен по този тържествен начин по време на церемонии или държавнически срещи, но да го заваря така облечен в знаците на властта през един обикновен следобед ми се видя направо комично. Нима се чувстваше толкова неуверен, че изпитваше постоянна нужда да се обкичва с тези знаци за да си внушава, че е септарх? Може би искаше да направи впечатление на по-малкия си брат? Или пък, подобно на децата, изпитваше радост от блясъка на украшенията? Каквато и да бе истината, чувствах, че зад нея се крие някакъв смешен и глупав недостатък в характера на брат ми, за който до този миг не бях се досещал. Бях толкова удивен от гледката, че я намирах по-скоро забавна, отколкото страшна. Може би зачатъкът на моя бунт срещу всичко бе именно в този момент, когато се изправих пред Стирон в цялото му великолепие и с мъка сдържах смеха си.

Прекараната половин година на върха на септархията бе оставила отпечатъка си върху него. Лицето му бе посивяло, левият му клепач се бе прихлупил, предполагам от изтощение. Беше стиснал устни и стоеше изпънат, а едното рамо стърчеше над другото. Макар да ни деляха само две години, край него се чувствах момче и си помислих колко много може да се измени човек под тежестта на служебните задължения. Сякаш бяха минали векове от оня миг, когато се смеехме заедно в леглото, шептяхме забранени слова и сравнявахме напредващите си белези на мъжественост. А ето че сега трябваше да извърша почтителен реверанс, да положа ръка на гърдите си, да склоня глава и присвия колене и да промърморя:

— Вечно да живее Господарят Септарх.

Но Стирон притежаваше достатъчно достойнство, за да отхвърли всякакви формалности с една братска усмивка. Той отвърна както подобава на поздрава ми, с вдигнати напред ръце и разтворени длани, но след това превърна жеста в прегръдка, като прекоси стаята с бързи крачки и ме притисна към себе си. И все пак, имаше нещо неестествено в жеста му, сякаш се беше подготвял за това да прояви топлота към брат си и той побърза да ме отдалечи. Направи няколко крачки към прозореца и първите му думи бяха:

— Отвратителен ден. Ужасна година.

— Короната е твърде тежка, Господарю Септарх?

— Позволявам ти да наричаш брат си по име.

— Тревогите не са подминали лицето ти, Стирон. Не взимаш ли прекалено присърце проблемите на Сала?

— Народът гладува — отвърна той. — Нима това е нещо маловажно?

— Народът не за пръв път гладува. Така е от много години. Но Септархът не бива да погубва себе си от грижа за тях.

— Достатъчно, Кинал. Позволяваш си твърде много — този път в тона му се долови отчуждение и той с мъка сдържа гнева си. Ядосан бе от това, че бях забелязал изтощението му, макар той да бе подхванал разговора в подобна насока. Вече не можехме да общуваме като близки. Не беше моя работа да се интересувам за състоянието на Стирон, нито пък да го дарявам с утеха, за това си имаше вречен брат. Проявената от мен загриженост бе най-малкото неуместна и ненавременна.

— За какво си дошъл? — запита грубо той.

— Да помоля Господаря Септарх за разрешение да напусна столицата.

Той се извърна рязко от прозореца и ме прониза с поглед. Очите му, до този миг помръкнали и уморени, изведнъж блеснаха ярко.

— Искаш да заминеш? Къде?

— Този човек иска да придружи неговия брат Ноим до северната граница — отвърнах аз, като се стараех да остана невъзмутим. — Ноим ще посети щаба на баща си, генерал Луин Кондорит, с когото не се е срещал от времето на твоята коронация и този човек е помолен да го придружи.

— Кога смяташ да тръгнеш?

— След три дни, ако позволи Септархът.

— И колко дълго ще отсъстваш? — Стирон буквално крещеше въпросите си.

— Докато паднат първите зимни снегове.

— Твърде дълго. Твърде дълго.

— В такъв случай, този човек ще съкрати престоя си.

— Наистина ли трябва да заминеш?

Почувствах, как от срам изтръпва левия ми крак. Постарах се да запазя спокойствие.

— Стирон, спомни си, че този човек не е напускал Салаград дори само за ден още от времето, когато ти се възкачи на трона. Този човек не бива да остави своя вречен брат да пътува сам през северните хълмове.