Време на промени

— Освен това, — намеси се Шумарският барон, — успели са да проследят връзката ти с някои от нас. Не с всички, но с определени лица. Тази сутрин тези хора са били посетени от техни подчинени, които им предложили да отстъпят доброволно постовете си, в противен случай ще бъдат предадени на властите. Действахме твърдо и сега споменатите подчинени са задържани, но никой не би могъл да каже колко от съобщниците им са на свобода и в състояние да предприемат ответни действия. Напълно възможно е в най-скоро време да бъдем свалени от власт и на наше място да се появят нови лица. Лично аз се съмнявам в успеха им, защото единственият им свидетел е някаква долна курва, която обвинява теб, Кинал. Що се отнася до уликите, с които разполага Джид, те естествено не могат да бъдат използвани, но могат да причинят вреда.

— Ще отрека, че я познавам — рекох аз. — Ще кажа, че…

— Късно е вече — прекъсна ме генерал-прокураторът. — Признанията й са записани. Получих копие от Висшия заседател. Положението ти е безнадеждно.

— Какво да правим? — запитах отчаян.

— Ще смажем амбициите на шантажистите — заяви решително Шумарският барон — и ще ги изпратим в изгнание. Ще принудим Джид да напусне Каменната черква като го компрометираме. Ще отречем всякакви обвинение за себеразголване. Само че ти ще трябва да напуснеш Манеран.

— Защо? — погледнах го объркан. — Аз не съм човек без власт и влияние. Щом вие можете да отхвърлите обвиненията, защо да не мога и аз?

— Твоята вина е доказана — намеси се баронът на Манерангу Смор. — Ако избягаш, ще заявим, че само ти и курвата сте били въвлечени в това греховно дело, а всичко останало са фабрикувани обвинения от амбициозни млади бюрократи. Но останеш ли, с намерение да се бориш, не само ще загубиш, но ще допринесеш и за нашето падение.

Сега вече всичко ми беше ясно.

Аз бях опасен за тях. Ако съумеят да пречупят волята ми в съда, тогава ще издам и тях. До този момент аз бях единственият обвиняем срещу когото имаше доказателства. Напусна ли веднъж Манеран и всякаква опасност за тях щеше да изчезне. Безопасността на болшинството налагаше час по-скоро да тръгна на път. Още повече, моята наивна вяра в божия храм и прибързаната ми изповед пред Джид бяха довели до това изпитание. Аз бях причината за всичко това, значи и аз трябваше да си вървя.

— Ще останеш у дома докато падне нощта, — рече ми Шумарският барон, — а сетне ще поемеш с моята лична машина, под строга охрана, сякаш пътувам аз към владенията на Йънския маркиз. Там ще те чака малък речен катер. Призори ще пресечеш река Йън и ще се върнеш в родината си Сала. Нека боговете са с теб по време на пътуването.

59

Отново беглец. Само за един ден бях изгубил властта и силата, които бях трупал цели петнадесет години в Манеран. Нито аристократичният произход, нито връзките щяха да ме спасят — всички мои роднини и близки бяха безпомощни. На пръв поглед изглеждаше сякаш те са ме принудили да поема в изгнание за да си отърват кожата. Но не беше така, заминаването ми беше наложително и им причиняваше не по-малко мъка, отколкото на мен.

Не взех със себе си нищо, освен дрехите, които носех. Моят гардероб, оръжията, украшенията, цялото ми богатство трябваше да остане в Манеран. Когато избягах от Сала, поне имах възможността де прехвърля час от спестяванията си. Сега дори това ми бе отказано. Държавата щеше да конфискува парите ми, синовете ми бяха обречени на бедност. Нямаше никакво време за подготовка.

Ето нещо, в което приятелите ми можеха да са от полза. Генерал-прокураторът, който по ръст бе почти колкото мен ми бе донесъл няколко ката великолепни дрехи. Главният ковчежник бе обменил значително количество пари, които щяха да са ми от полза, когато премина в Сала. Баронът на Манерангу Смор добави и два масивни златни пръстена, за да бъда допълнително подсигурен в родната си страна. Йънският маркиз тикна в ръката ми церемониален кинжал и в добавка ми подари лулата си, инкрустирана със скъпоценни камъни. Михан обеща да обясни по подходящ начин пред Сегворд Хелалам причините за моето падение. Той вярваше, че ще спечели симпатията на Сегворд, а с това и протекция за моите деца.

Последен, в сърцето на нощта при мен дойде Шумарският барон и ми поднесе малко покрито с бисери и излято от злато ковчеже, в каквото обикновено се поставят важни лекарства.

— Отвори го внимателно — рече ми той. Вдигнах капака и видях, че ковчежето е пълно до горе с бял прах. Попитах изумено откъде се е сдобил с него. Баронът обясни, че наскоро от Шумара се е завърнала тайна експедиция, изпратена от него. Твърдеше, че има още от лекарството, но струва ми се, че ми даде всичко, което притежава.

— След час ще си вече на път — рече баронът за да прекъсне моите благодарности.

Помолих да получа разрешение за едно последно обаждане.

— Сегворд ще обясни всичко на жена ти — отвърна баронът.

— Този човек нямаше пред вид неговата жена. Той мислеше по-скоро за вречената сестра — когато говорех за Халум, не смеех да употребявам неприличната форма на обръщение. — Досега той не е имал възможност да се сбогува с нея.