Всичко наопаки

Вторият път бързото танго мина съвсем гладко и аз си помислих, че е време да посветим членовете на семейството в нашите общи успехи.

— Искаш ли да повикаме родителите ти — да видят как танцуваш?

— Може ли?

— Че защо не? — не разбрах аз.

— Е, нали няма да танцувам сама, и вие ще танцувате. А може да не искате никой, освен мен да ви гледа как танцувате.

Какво беше това? Деликатност? Или своеобразно проектиране на собствената й стеснителност? Съвсем доскоро Дана изпадаше в паника само при мисълта, че някой може да види колко е непохватна. Нима си мисли, че всички хора са такива, че всички се стесняват от себе си? Тук обаче е важно друго: тя разбира, че е постигнала някакъв успех, и иска родителите й да се зарадват. Колко ни бива двамата!

— Нямам нищо против да ме видят как танцувам — разсмях се аз. — Е, какво, викаме ли ги?

— Викаме ги. Сега ще ги доведа.

След две минути в тренажорната тържествено влезе Лариса Анатолиевна, след нея си проправи път грейналото татенце.

— Ще ви донеса столове — засуетих се аз, но татенцето спря с жест моите гостоприемни напъни.

— Няма нужда, ще постоим прави. Хайде, показвайте какво сте постигнали.

— Ама виж, Миша, колко добре изглежда Дана — зачурулика Лариса. — Съвсем друг човек, нали? И талията й се е очертала. Когато е с рокля, ти не виждаш нищо, виж я сега, когато е с трикото…

— Виждам, виждам. Не пречи на хората — промърмори той доволно.

Реших да не рискувам и пуснах по-бавна музика. Резултатът беше страхотен! Без нито една грешка, рязко, отчетливо и същевременно проточено, каквото трябва да е истинското танго. Браво, браво на нас!

Родителите бяха във възторг и силно заръкопляскаха.

— Трябва да повикаме майка ти — заяви Лариса Анатолиевна, — нека и тя види тази красота. Ще повикаме и Валентина, и всички, които са си вкъщи.

Погледнах Дана. Как й се вижда това предложение? Ще се уплаши ли? Ще се притесни ли? Но момичето, въодушевено от неочаквания успех, се съгласи да повтори концертния ни номер за широка публика.

Освен Анна Алексеевна у дома се оказаха Валентина Олеговна и Юля. Подозирах, че и Лена си е вкъщи, но кой знае защо нея не я повикаха. Впрочем на мен ми беше все едно. През изминалите няколко месеца чувствата ми не само бяха загубили силата си, но и почти избледняха. Тоест спомнях си, че някога съм бил влюбен, но нищо повече.

Второто изпълнение мина малко по-зле и аз разбирах защо: злобният поглед на Юля ни изгаряше и изпепеляваше, на краката ни сякаш бяха увиснали гири. Но пак беше прекрасно и ние спечелихме напълно заслужени аплодисменти.

— Решено — в края на юни Лановски има юбилей, организира голям прием, вече получихме покана — заяви татенцето. — Кани ни със семействата. Тъкмо и Тарас ще си бъде тук. Дана, и ти ще дойдеш. Ще танцуваш там и всички ще ахнат какво момиче си имам.

— Стига, татко — замънка Дана. — Това беше само за пред вас. Пред чужди хора няма да мога.

— Ами учи се, дотогава има цял месец и повече. Утре ще изпратя шивач да ти вземе мерки и да ти ушие рокля.

— Татко, недей, моля ти се. — От страх Дана беше готова да се разплаче. — Никъде няма да ходя.

— Глупости! Изглеждаш прекрасно и танцуваш страхотно.

Толкова ми дожаля за момичето, че реших да застана на негова страна.

— Михаил Олегович, там тя няма да има с кого да танцува, малко хора знаят аржентинското танго…

— Глупости! — прекъсна ме той. — Ще проверя предварително. Ако на приема на Лановски няма да има партньор за Дана, ти ще дойдеш с нас и ще танцуваш с нея.

Аха да отговоря нещо остро, в смисъл, че за ходене по приеми и танци не ми се плаща, но изведнъж улових пълния с омраза поглед на Юля. И реших друго.

— Разбира се, Михаил Олегович. С мен Дана ще се чувства по-спокойна, все пак ние ще можем да тренираме всеки ден, а е много важно да бъдеш с познат партньор.

— Е, вие продължавайте, работете — царствено разреши татенцето и отведе публиката, като ни остави сами с Дана.

Дана стоеше оклюмана, почти прегърбена.

— Не бой се — казах ласкаво. — С мен няма страшно. И после, рано е да се разстройваш, има много време дотогава.

— Ще ми се подиграват — упорито каза момичето.

— Никой няма да ти се подиграва, давам ти честната си дума. Че на какво ще се подиграват? Излиза човек и прави нещо, което никой от тях не умее. И то го прави добре, леко, уверено, бляскаво. На какво ще се подиграват?

— Ами ако не го направя както трябва? Ами ако се препъна и разваля всичко? Ще излезе, че като последна глупачка…

— Е, за да не се препънеш, ще танцуваме всеки ден, докато направим всички движения напълно автоматични. Знаеш ли колко много работа ще свършим за един месец? Охо!

С една дума, убедих я.

* * *