Всичко наопаки

Дана се вкопчи в ръката ми и пак се вцепени. Буквално с кожата си усещах как се вкаменяват толкова подвижните само преди минута мускули.

— Престани да се тресеш — прошепнах й на ухото, — всичко свърши. Ти танцува прекрасно. Отпусни се, нищо страшно няма.

След минута вече стояхме до татенцето и Лариса, които едва не се пръскаха от гордост и приемаха поздравления.

— Ау, Ларисочка Анатолиевна, какво чудесно момиче имате…

— Миша, е как можа! Досега да криеш такова съкровище! Защо никога не си я водил с теб?

— Невероятен концертен номер! Жалко, че нашата младеж пренебрегва балните танци, толкова са красиви!

— Коя танцова школа посещавахте, Ларочка? Запиши ми адреса, ще пратя там моята Анка…

— Богдана, а това вашият постоянен партньор ли е? С него ли се явявате на конкурси?

Аз се давех от смях, но се стараех да не прихна, за да не подведа татенцето с лошите си обноски.

Но беше време да приключваме. Прекалено големите натоварвания са вредни, особено без тренировки. Дана стоеше ни жива, ни умряла и аз вече сериозно се опасявах, че може да припадне.

— Михаил Олегович — прошепнах на шефа, — разумно ще бъде да заведем Дана вкъщи. Прекалено много вълнения й се струпаха и тя е уморена от всичко необичайно за нея. Нека да я закарам.

Той кимна, каза нещо на Лариса и ни поведе с Дана към колата.

Още щом подминахме бариерата на паркинга Дана се разрида. Ето на, започва се.

— Е, какво сега? Пак ли нещо не е наред?

— Всичко е наре-е-ед — изплака тя и притисна полата на красивата си рокля до лицето си.

Значи нищо лошо. Просто натрупаното напрежение си е намерило изход. Е, слава богу.

* * *

Нана Ким отдавна беше изгубила интерес към семейство Руденко и беше престанала да ме изтезава. Дали бе разбрала, че от мен няма да има никаква полза, или си беше направила някакви свои изводи — не знам, но се успокои. След историята с Лена аз започнах да страня от всички, освен от Дана, не прекарвах без нужда в трапезарията нито една излишна минута и контактувах предимно с татенцето, и то само в дни за заплата или ако той искаше отчет. Ето защо нямах никаква представа какво става там при тях, кой с кого се кара и защо. У Володя вече не ходех, завеждах Дана до апартамента му и побягвах, дори без да изчакам да й отворят. Отношенията ни с Артьом също някак не потръгнаха: през времето, докато той ми се мусеше заради променения график, се отдалечихме един от друг и впоследствие така и не се сближихме. Между сутрешните и вечерните тренировки аз или се мотаех из града с измислени цели, създавайки за самия себе си илюзия за някакъв активен живот, или седях в своята стаичка пред компютъра или телевизора, а често и просто спях.

Какво ставаше с мен? Не знам. Може би природата ми не можеше да се примири с присъдата на лекарите и аз просто бях депресиран? Или тя, тази природа бе решила да се укроти и сякаш да заспи, та един прекрасен ден да се пробуди и да започне нов живот, забравила за предишния и без да съжалява за него? Не съм спец по тези въпроси, затова нямам отговор. Мога само да предполагам.

Лятото мина, някои заминаваха на курорт, други се връщаха — всичко минаваше покрай мен, без да ме заинтересува. Наближаваше септември и аз смятах, че Дана вече е в достатъчно прилична форма, за да се върне в гимназията. Но тя нямаше никакво намерение да го прави.

— За нищо на света — отговори твърдо на въпроса ми. — Те ще ме разглеждат и ще ми се подиграват. Не искам да ги виждам.

— Но ти можеш да отидеш в друго училище. Изобщо не е задължително да се връщаш при онези, които веднъж са те обидили.

— Не. И вкъщи съм си добре.

— Ами университетът? Остава ти само една учебна година, после ще трябва да продължиш образованието си. И там ли ще следваш като частен студент?

— Е, институтът е съвсем друго нещо. Там хората са други. А в училище повече няма да стъпя. За нищо на света. По-добре да ходя на спортинг. Ако ходя на училище, кога ще стрелям?

Продължавахме да работим с нея и всичко си вървеше както преди. В края на ноември Анатолий Викторович Николаев каза, че след две седмици ще се състоят състезания, на които съдиите ще бъдат от републикански и международни категории. Аз добре разбирах, че това означава, че съдии от такова ниво имат право да дават квалификационни степени, Дана обаче все още не го разбираше.

— Мисля, че ти е време да вземеш участие — каза треньорът.

— Защо?

— Ще получиш разряд. Най-малко трети, ако удариш петдесет и едно от сто. А ако удариш петдесет и седем — и втори.

— А много ли хора ще има там?

— Много.

— Не, Анатолий Викторович, недейте. Няма да участвам.

Ето на, ново двайсет.

— Дана, не ставай глупава — намесих се аз. — Ти стреляш прекрасно, на тренировки покриваш нормативи на майстор на спорта. Разбирам, че ще се вълнуваш, ще бъдеш нервна, ще се притесняваш — това е нормално, затова на състезания едва ли ще стреляш като за майстор, но за трети разряд — със сигурност. Дори със затворени очи.

— Не.

— Защо не опиташ, а? — примижах хитро.

Тя ме погледна озадачено, после слабо се усмихна.

— Като тогава ли? С тангото?