Вуду

Започна да почиства от кухнята. Нищо не бе наистина мръсно. Джак и двете му дечица бяха чисти и сравнително прибрани, изобщо не приличаха на някои, за които Нейва бе работила. Въпреки това тя се зае с работата старателно, като търкаше и лъскаше със силата и решителността, които обикновено влагаше в истински мръсните задачи и се гордееше, че щом веднъж привърши, след нея всичко ще блести. Баща й — умрял преди толкова години, Бог да му даде покой — беше униформен квартален полицай и никога не бе приел рушвет; бе направил всичко по силите си, за да осигури безопасен район за хората, които живеят или работят там. Той беше доста горд от работата си и бе дал на Нейва (покрай другите неща) два ценни урока за работата — първо, човек трябва винаги да е доволен от добре свършената работа и да я цени, колкото и черна да е тя; второ, ако не можеш да вършиш нещо както трябва, по-добре не се захващай с него.

Отначало, освен шумовете, които самата тя правеше докато чистеше, Нейва чуваше единствено периодичното включване на хладилния агрегат, тропане и скърцане, като че ли някой мести мебели на горния етаж, както и фученето на острия зимен вятър в прозорците. После, щом спря, за да си сипе още малко кафе, откъм хола долетя странен звук. Остър кратък писък. Животински звук. Тя остави чашата си.

Котка? Куче?

Не приличаше на нищо такова, на нищо познато. Освен това Досънови нямаха домашни животни.

Тръгна през кухнята към вратата, която водеше към трапезарията и към хола зад нея.

Писъкът отново долетя, накара я да се закове на място, а после и да се притесни. Беше грозен, сърдит и несигурен вик — отново краткотраен, но пронизващ и някак си заплашителен. Този път не можа да го свърже толкова с животно колкото преди.

Не звучеше и кой знае колко човешки, но тя все пак попита:

— Има ли някой там?

Апартаментът бе напълно тих. Вече почти прекалено тих. Като че ли някой я подслушваше и я изчакваше да предприеме нещо.

Нейва не беше от нервните жени и определено нямаше склонност към истерия. И винаги бе сигурна, че ще съумее да се погрижи за себе си. Но този път изведнъж бе обладана от нетипичен пристъп на страх.

Тишина.

— Кой е там? — рязко попита тя.

Острият сърдит вик отново долетя. Беше отвратителен звук.

Нейва потрепна.

Плъх? Плъховете пищят. Но не така.

Като се чувстваше малко глупаво, тя взе метлата и я вдигна като оръжие.

Писъкът пак отекна откъм хола, като че ли я предизвикваше да дойде и да види какво го издава.

Тя пресече кухнята с метла в ръка и се поколеба на вратата.

Нещо обикаляше из хола. Не го виждаше, но чуваше странно сухо шумолене и стържещо-съскащ звук, който на моменти й изглеждаше като прошепнати слова на чужд език.

Със смелостта, наследена от баща й, Нейва прекрачи прага. Мина покрай масите и столовете и погледна зад тях към хола, който се виждаше през широкия свод, отделящ го от трапезарията. Спря под свода и се заслуша в опит да определи по-точно откъде идва шумът.

С ъгълчето на окото си забеляза движение. Бледожълтите пердета потрепваха, но не от течение. От мястото си не можеше да види долната им половина, но беше ясно, че нещо препускаше по пода и ги побутваше.

Нейва бързо влезе в хола и мина покрай първото канапе, откъдето можеше да види долната част на пердетата. Онова, което ги бе залюляло, не се виждаше. Те бяха отново неподвижни.

После чу зад себе си остър и гневен писък.

Завъртя се готова да нанесе удар с метлата.

Нищо.

Заобиколи и второто канапе. Зад него нямаше нищо. Погледна и зад фотьойла. Нищо. Около библиотеката, от двете страни на телевизора, под бюфета, зад пердетата. Нищо, нищо.

После писъкът отекна от коридора.

Когато стигна там, не видя каквото и да е. Не бе запалила светлините там при идването си, нямаше и прозорци, така че достигаха единствено отблясъци от кухнята и от хола. Но коридорът беше къс и явно празен.

Тя наклони глава и изчака.

Викът отново долетя. Този път от детската спалня.

Нейва мина по коридора. Стаята беше доста тъмна. Нямаше лампа на тавана, така че трябваше да се влезе навътре и да се запали една от нощните лампички, за да може да се вижда по-добре. Постоя за миг на прага и се взря в сенките.

Нито звук. Дори разместването на мебелите от горния етаж бе престанало. Вятърът бе отслабнал и в момента не натискаше прозорците. Нейва задържа дъх и се заслуша. Ако вътре имаше нещо, нещо живо, то бе застинало внимателно като нея.

Накрая тя прекрачи внимателно в стаята, отиде до леглото на Пени и запали лампата. С това не успя да прогони всички сенки, така че тя се обърна към леглото на Дейви, за да запали и там.

Нещо изсъска и се помести.

Тя учудено ахна.

Нещото изхвърча от отворения гардероб, мина през сенките и се скри под леглото на Дейви. Не попадна в осветените места, така че тя не можа да го види добре. Всъщност впечатлението й бе доста смътно — нещо малко, с размера на голям плъх, лъскаво, закръглено и хлъзгаво пак като плъх.

Но определено не звучеше като някакъв гризач. В момента не пишеше и не квичеше. Съскаше и… бърбореше като че ли нареждаше нещо важно за себе си.