Вуду

Предното стъкло се заледяваше. Тънка, млечнобяла ледена коричка се бе образувала покрай изолацията и пълзеше навътре. Чистачките бяха обвити със сняг и прескачаха през ледените бучки.

— До края ли е пуснато това идиотско отопление? — попита той, макар че усещаше топлите вълни по лицето си.

Ребека се наведе и провери копчетата му:

— До края.

— Трябва да е станало по-студено след мръкване.

— Сигурно е минус дванайсет градуса. Но е по-студено, ако се отчете и леденият вятър.

Колони от снегорини се движеха по главните улици, но явно им беше трудно да се справят с виелицата. Снегът валеше непрестанно и бе толкова дебел, че не позволяваше да се види по-далече от една пресечка. Още по-лошо, силният вятър трупаше снега на преспи, които се образуваха по настилката само минути, след като отминеха снегорините.

Джак очакваше, че ще достигне бързо сградата на Джеймисънови. По улиците почти нямаше друго движение, което да му пречи. Освен това, макар че нямаше отличителни знаци, колата му бе снабдена със сирена. Беше прикрепил и мигащата червена аварийна светлина в края на каросерията, за да си осигури предимство пред малкото останали коли! Смяташе, че ще държи Пени и Дейви в ръцете си след десет минути. Вече стана ясно, че пътят ще му отнеме два пъти повече време.

Всеки път щом се опиташе да засили малко, колата започваше да поднася въпреки веригите за сняг.

— По-бързо щяхме да стигнем пеша! — ядоса се Джак.

— Ще стигнем навреме — успокояваше го Ребека.

— А ако Лавел вече е пристигнал?

— Не е. Разбира се, че не е.

После ужасна мисъл го осени; той не искаше да я изрече, но не можа да се спре:

— А ако се е обадил от Джеймисънови?

— Не е било оттам.

Но Джак бе рязко обладан от тази страховита възможност и не можа да преодолее мрачния си стремеж да говори, въпреки че самите думи му носеха нови зловещи образи.

— А ако ги е убил всички… (Обезобразени трупове. )

— … убил е Пени и Дейви… (Очи, изтръгнати от очните ябълки. )

— … убил е Фей и Кийт… (Прегризани гърла. )

— … и тогава се е обадил оттам… (Отхапани върхове на пръстите. )

— … обадил се е от самия апартамент, по дяволите… (Отпрани устни, висящи уши. )

— … докато е стоял над труповете им!

Тя се бе опитала да го прекъсне. Сега изкрещя:

— Престани да се изтезаваш, Джак! Ще стигнем навреме.

— Откъде, по дяволите, знаеш, че ще пристигнем навреме? — сърдито кресна той, без да е сигурен защо се сърди на нея; просто се нахвърляше върху й, защото тя му беше под ръка, защото не можеше да се нахвърли върху Лавел или върху времето, което го бавеше и защото трябваше да се нахвърли върху някого, върху нещо или да полудее напълно от напрежението, което се натрупваше в него като допълни телен волтаж, вливащ се във вече презаредена батерия. — Не можеш да знаеш!

— Знам — настоя със спокоен глас тя. — Просто карай.

— По дяволите, престани да се държиш като настойник!

— Джак…

— Хванал е децата ми!

Даде газ прекалено рязко и колата веднага поднесе към десния бордюр.

Опита се да оправи посоката и завъртя кормилото наляво, вместо да го обърне в посоката на поднасянето и още докато се досещаше за грешката си, колата започна да се върти и за миг се понесоха странично — Джак изпита в стомаха си неприятното чувство, че ще се ударят в бордюра с висока скорост и ще се преобърнат, — но заедно с пързалянето колата продължи да се върти и около оста си, докато не направиха пълен обратен завой, сто и осемдесет градуса, половината обиколка на окръжността. Сега леденото предно стъкло бе обърнато към мястото, откъдето бяха дошли, но продължиха да се въртят, като на въртележка, докато колата спря малко преди да е описала пълен кръг.

С тръпка, предизвикана от представата какво би могло да им се случи, но съзнавайки, че не може да губи време в размишления за отърваването им, Джак потегли отново. Държеше кормилото още по-внимателно и натискаше газта леко и предпазливо.

Нито той, нито Ребека бяха проговорили по време на голямото завъртане, дори не успяха да извикат от учудване или страх; и двамата не казаха нищо още една пряка.

— Извинявай — обади се той.

— Няма за какво.

— Не трябваше така да ти се сопвам.

— Разбирам те. Това е от тревога.

— Все още се тревожа. Което не е извинение. Това беше глупаво. Няма да мога да помогна на децата, ако убия и двама ни преди да стигнем у Фей.

— Разбирам какво преживяваш. — Тя говореше по-нежно и от преди. — Няма нищо. И всичко ще бъде наред.

Той знаеше, че тя разбира всички сложни мисли и чувства, които го измъчваха и едва не го разкъсваха. Разбираше го по-добре, отколкото би го разбрал обикновен приятел, по-добре и от любовница. За тях можеше да се каже нещо повече от това, че си подхождат — мислите, възприятията и чувствата им бяха в пълна хармония, във физически и психологически синхрон. Отдавна не бе чувствал някого така близък, като част от себе си. От осемнайсет месеца всъщност. От смъртта на Линда. А може би не беше чак толкова дълго, като се имаше предвид, че не бе очаквал някога да му се случи пак. Хубаво беше, че няма да бъде повече сам.

— Почти стигнахме, нали? — попита тя.