Вуду

След няколко минути Джак бе настанен в един от фотьойлите с чаша „Реми Мартен“ в ръка. Беше свалил също обувките и чорапите си и ги бе сложил до радиатора, тъй като се бяха напълно измокрили от снега, когато бе газил из преспите. За първи път тази вечер усети, че краката му започват да се стоплят.

Хамптън пусна газовата горелка в камината, поднесе клечка и пламъците лумнаха. Бе пуснал газта силно.

— Не толкова заради топлината, колкото да изгони мрака от огнището — обясни той. Изгаси клечката и я пусна в медната съдина до огъня. Седна на другия фотьойл и застана срещу Джак от другата страна на масичката, върху която имаше кристални изделия — прозрачна кана с дръжки като зелени гущери и висока матова ваза с изящно гърло. — За да знам какво да направя, вие трябва първо да ми кажете всичко, което…

— Аз имам няколко въпроса преди това — прекъсна го Джак.

— Добре.

— Защо днес отказахте да говорите повече с мене?

— Казах ви. Боях се.

— А сега не ви ли е страх?

— Повече от всякога.

— Тогава защо сега искате да ми помогнете?

— Чувство за вина. Засрамих се от себе си.

— Повече от това е.

— Е, да. Вижте, като хунгон аз съм свикнал да викам понякога божествата на Рада и да ги карам да покажат майсторството си, да изпълнят благословиите към клиентите ми и към други, на които искам да помогна. И божествата, разбира се, карат еликсирите ми да действат според преднозначението си. Мой дълг е в замяна да се противопоставя; на злото, да нанасям удари срещу посредниците на Конго и Петро, когато ги срещна. В случая се опитах просто да избягам от задълженията си.

— Ако вие отново бяхте отказали да ми помогнете… тези доброжелателни божества на Рада биха ли продължили да показват майсторството си заради вас и да изпълняват благословиите ви? Или биха ви изоставили, биха ви лишили от силата си?

— Много малко вероятно е да ме изоставят.

— Но е възможно?

— Съвсем малко, да.

— Така че, макар и в малка степен, мотивът за вас е и личен. Добре. Това ми харесва. Така ми е по-удобно.

Хамптън сведе очи, загледа се в брендито си и отново вдигна глава към Джак:

— Има още една причина, която ме задължава да ви помогна. Залогът е по-висок, отколкото си мислех, когато ви изгоних от магазина днес следобед. Вижте, за да сломи фамилията Карамаза, Лавел е отворил портите на ада и е пуснал множество демонични същества, които да убиват вместо него. Това е било малоумна, глупава и ужасно славолюбива постъпка, макар че той е навярно най-силният бокор на света. Би могъл да призове духовната същина на демона и да изпрати нея подир Карамаза; тогава не би трябвало изобщо да отваря портите, нито да довежда тук тези отвратителни създания във физическата им форма. Лудост! Сега портите са открехнати съвсем малко и в момента Лавел контролира положението. Дотолкова мога да усетя чрез внимателно приложение на собствената си сила. Но Лавел е луд и ако получи пристъп, би могъл да реши да отвори портите широко, просто за забавление. А може да се умори и да отслабне; ако отслабне достатъчно, силите от другата страна със сигурност биха разбили порти те и против волята му. В който и да е от тези случаи огромни армии чудовищни същества ще се появят, за да изтребят невинните, кротките, добрите и справедливите. Само злите ще оцелеят, но и те ще открият, че живеят в ада на земята.

3

Ребека подкара по Авенюто на Америките, стигна почти до Сентрал парк, после направи забранен обратен завой на пустото кръстовище и пое отново към центъра, без да има основание да се тревожи за други шофьори. Все пак някакво движение имаше — машини за почистване на снега, една линейка, дори две-три радиотаксита, но голямата част от улиците все пак бе запълнена единствено със сняг. Беше натрупало вече повече от трийсет сантиметра и продължавате да вали. Никой не виждаше очертанията на отделните платна през снега; дори и веднага след снегорините пътят не се изчистваше до самата настилка. Никой не обръщаше внимание и на еднопосочните улици както и на светлините от светофарите, повечето от които така или иначе мигаха на жълто заради бурята.

Изтощението на Дейви навярно се бе оказало по-голямо от страха му — сега той спеше дълбоко на задната седалка.

Пени бе още будна, макар че очите й бяха налети с кръв и сълзяха. Тя решително не се оставяше да заспи; изглежда изпитваше силна необходимост да говори, като че ли непрекъснатият разговор някак щеше да държи духовете далече от тях. Стоеше будна и защото, по заобиколен начин, изглежда искаше да стигне до важен въпрос.

Ребека не беше сигурна какво е намислило момичето и затова когато накрая Пени зададе въпроса си, бе учудена от проницателността й:

— Харесваш ли баща ми?

— Разбира се — отвърна Ребека. — Ние сме партньори.

— Искам да кажа, харесваш ли го повече от партньор?

— Приятели сме. Харесвам го много.

— А нещо повече от приятели?

Ребека отмести поглед от заснежената улица и срещна погледа на момичето:

— Защо питаш?

— Просто се чудех — наведе глава Пени.

Ребека не беше сигурна какво да каже и отново се обърна към пътя.

— Кажи де — настоя Пени. — Повече от приятели ли сте?