Възмездието

Когато Котаро извади своя нож, изкрещях предупредително. Опитах се да се надигна, но нечии ръце ме задържаха. Картината се стопи, а аз останах, обладан от мъчителна тревога. Знаех, че не мога да променя миналото, но си давах сметка с яснотата на треската, че конфликтът все още не е разрешен. Колкото и да копнееха да сложат край на насилието, хората сякаш не можеха да го избегнат. Щеше да продължава все така, докато не намерех някакъв среден път, възможност да донеса мир, а единственият начин, който можех да измисля, бе да запазя цялото насилие за себе си в името на собствената си земя и народ. Щях да продължа по своя бурен път, за да могат всички останали да заживеят без него, също както бях принуден да не вярвам в нищо, за да могат всички останали да добият свободата да вярват в каквото искат. Не желаех това. Исках да поема след баща си и да се закълна повече да не убивам, да живея, както ме бе учила моята майка. Тъмата ме обгърна и осъзнах, че ако й се предам, ще мога да последвам баща си и противоречието за мен щеше да бъде разрешено. Булото, което ме отделяше от отвъдния свят, бе неимоверно тънко, но през сенките отекна нечий глас. „Животът ти вече не ти принадлежи. Мирът ще настъпи с цената на кръвопролитие.“ Отвъд думите на святата жена чух Макото да вика името ми. Не знаех дали е жив или мъртъв. Исках да му обясня какво бях научил и как не можех да понеса действията, които, знаех, трябваше да предприема, и че затова искам да тръгна с баща си, но когато се опитах да проговоря, подутият ми език отказа да оформи думите. Те излязоха от устата ми като безсмислици и аз се сгърчих отчаян, със съзнанието, че ще се разделим, преди да успея да говоря с него.

Той ме държеше здраво за ръцете. Надвеси се над мен и произнесе ясно:

— Такео! Знам. Разбирам. Всичко е наред. Ще имаме мир. Но само ти можеш да го постигнеш. Не бива да умираш. Остани с нас! Трябва да останеш при нас в името на мира!

Говореше ми така през цялата нощ и гласът му държеше призраците на разстояние и свързваше духа ми с този свят. Разсъмна се и треската отмина. Потънах в дълбок сън, а когато се събудих, яснотата се бе върнала. Макото все още беше там и се разплака от радост, че съм оживял. Ръката ми продължаваше да пулсира, но вече с обичайната болка на оздравяването, а не в агонията от отровата. По-късно Кенджи ми каза, че според него най-вероятно нещо е дошло по линия на баща ми, някаква неуязвимост в кръвта на изкусния отровител, която ме е предпазила. И тогава аз му повторих думите на пророчеството, как съдбата е предопределила да бъда убит от собствения си син и как не съм вярвал, че ще умра преди това. Дълго време той остана безмълвен.

— Е — рече накрая, — това сигурно предстои далеч напред в бъдещето. Ще се справим, когато мигът настъпи.

Моят син бе внук на Кенджи. Пророчеството ми се стори още по-непоносимо в своята жестокост. Бях твърде отпаднал и сълзите бликваха лесно. Немощта на тялото ми ме вбесяваше. Трябваше да мине още цяла седмица, докато укрепна достатъчно, за да отида до нужника, и още две, за да мога отново да се кача на кон. Пълнолунието на единайсетия месец дойде и отмина. Скоро щеше да настъпи зимното слънцестоене, а след него и краят на годината; щеше да падне сняг. Ръката ми започна да заздравява; широкият грозен белег почти заличаваше и сребристия отпечатък от изгарянето, когато Шигеру бе спасил живота ми, и правата линия на Кикута.

Макото седеше с мен ден и нощ, но двамата почти не разговаряхме. Чувствах, че крие нещо от мен, както и че Кенджи знае какво е то. Веднъж доведоха Хироши да ме види и изпитах облекчение, че момчето е оцеляло. Изглеждаше весел, разправи ми за пътуването им и как успели да избегнат най-силното земетресение, след което се натъкнали на жалките останки от някога могъщата армия на Араи и колко чудесен бил Шън, но ми се струваше, че поведението му бе някак преднамерено весело. Понякога идваше да поседи при мен Таку, който през последния месец бе пораснал с години. Също както Хироши, и той се държеше някак пресилено весело, но лицето му оставаше бледо и напрегнато. Щом силите ми се възвърнаха, си дадох сметка, че вече би трябвало да сме получили някакви вести от Шизука. Очевидно всички се страхуваха от най-лошото, но аз не вярвах, че тя или Каеде са загинали, защото никоя от двете не ме бе споходила в бълнуването ми. Най-накрая една вечер Макото ми каза:

— Имаме вести от Юг. Щетите от земетресението там са били още по-жестоки. В имението на владетеля Фудживара избухнал ужасен пожар… — той хвана ръката ми. — Съжалявам, Такео. Изглежда, никой не е оцелял.

— Фудживара е мъртъв?

— Да, смъртта му е потвърдена — той млъкна за момент и после продължи: — Кондо Киичи също е загинал там.

Кондо, когото бях изпратил с Шизука…

— А приятелят ти, актьорът?

— Той също. Горкият Мамору. Мисля си, че е посрещнал смъртта почти с радост — за миг останах безмълвен. Макото продължи предпазливо: — Не са намерили тялото й, но…

— Трябва да знам със сигурност. Би ли отишъл там вместо мен?