Защото те обичам

Отчаяние обхвана целия лагер. Виждаха Мисисипи под хълмовете, където бяха спрели за лагер. Бяха се и надявали, и страхували от прекосяването на реката, която сега изглеждаше страховита и потискаща. Беше придошла от последните валежи. През тежката пелена на дъжда не можеше да се види дори арканзаския бряг. Прекаралите целия си живот покрай бреговете на Тенеси, бяха дълбоко потресени от ширината на Мисисипи.

Но въпреки внушителните й размери те все пак се бяха добрали до нея и бяха готови да я прекосят. А сега излизаше, че можеше да ми се наложи да изчакат дни, ако не и седмици.

— Една група от нас отива още рано сутринта с Грейсън да провери как стоят нещата с ферибота — каза Рос на Лидия, като завързваха здраво всички подвижни вещи във фургона.

— Какво мислиш, че ще стане?

Рос изруга.

— Мисля, че ще ни се наложи да изчакаме дъждът да престане. Хората, които живеят покрай реката, са много суеверни. Не мисля, че фериботът ще посмее да я прекоси бурята да утихне.

Лидия усети мрачното му настроение и реши да не провокира търпението му. Когато влезе да вземе още едно одеяло, тя му се обади меко от другата страна на топлия, сух фургон.

— Трябва ли непременно да спите отвън, мистър Коулман?

Той я погледна с нескрито удивление. Тя кърмеше Лий, но от онази сутрин, когато я бе видял да прави това, бе започнала да покрива рамото, гърдата и главичката на детето с меко одеяло. Рос се радваше, че тя все пак бе станала по-благопристойна, но паметта му упорито се връщаше всеки път към онази картина, когато я бе сварил да кърми сина му, а млечната розовина на плътта й сияеше.

— Какво ще си помислят хората, ако ни видят и двамата да спим във фургона? — запита той разгорещено.

— Сигурно ще си помислят, че имаш достатъчно здрав разум да се прибереш на сухо — изсумтя тя в отговор.

Времето определено не подобряваше и нейното настроение. Нито пък намаляваше вироглавието на мъжа до нея. Да не си мислеше, че иска да го съблазни вътре? Да легне с мъж в една постеля беше последната й мисъл.

— Е, не мога да спя тук с… с… теб. — Той се обърна към изхода. — До утре.

Пропълзя под фургона и се уви в подплатения с одеяло брезент. Беше прогизнал до кости и зъзнеше, но беше почти щастлив, че не му се налага да изпитва онова изпепеляващо чувство, което не го изоставяше от дни.

Рос се завърна във фургона около обед. Целият беше прогизнал и опръскан с кал. Дъждът се лееше като из ведро. Той, мистър Норууд, мистър Симс и мистър Грейсън бяха яздили до брега на реката да са свържат с човека, който отговаряше за ферибота. Както и бяха очаквали, човекът категорично отказа да прекоси реката. И дума не можеше да става, че ще превози на отсрещната страна двадесет фургона с впрягове, жени и деца през тази придошла стихия.

— Каза, че ще трябва да изчакаме докато престане дъждът — изрече мрачно Рос, като глътна студеното кафе, което Лидия му бе запазила.

— Гладен ли си?

Той повдигна рамене. Лицето му бе потъмняло от наболата четина. Сутринта не беше се бръснал.

— Няма да е зле да хапна нещо.

Тя му подаде сгъната памучна салфетка, в която беше увила бекон и сандвич от сухари.

— Мама Лангстън изпраща двете си момчета в града да купят някакви консерви. Имаш ли нещо наум за Лий? — запита Рос.

Лидия поклати глава, мислейки поне за две дузини неща, които й трябваха. Като някаква женска риза, например. Ако си имаше риза, можеше да я подплати с парче мека тъкан, така че когато млякото й тръгнеше, да не хуква да се крие от мистър Коулман, или от който и да е друг мъж, който се случеше наблизо, за да не видят мокрите кръгове около зърната й.

— Жените от кервана му подариха доста неща. Чак когато поотрасне ще се наложи да се купят нови.

Рос нямаше нищо против да се поразтъпче до града, но не смееше да рискува. И без това бе постъпил повече от глупаво, като бе придружил другите до ферибота, макар и да бе стоял настрана с брадясало лице. Оттогава бяха минали три години, но все пак…

Следобедните часове се влачеха мудно. Лий спеше непробудно, въпреки че Лидия го гъделичка по коремчето, пя му песнички и какво ли още не, само и само да го държи буден. Изпитваше страшно отегчение от самотата си във фургона. Колко по-хубаво би било например да си има по-големи дечица или съпруг, с които да си приказва… Другите жени използваха деня за почивка, за кърпене на дрехи, или просто да си поприказват за бъдещите имения в Тексас. Рос бе отишъл при конете си и Лидия бе останала сама.

Люк и Буба я повикаха от задната част на фургона малко преди да се смрачи. Тя изпълзя до задното платнище и когато го отметна, избухна в буен смях при вида им. Филцовите им шапки бяха провиснали от непрестанните потоци вода, но измитите им от дъжда лица бяха оживени както винаги. Представи си колко се бяха радвали от разходката си до Мемфис и колко много имаха да разказват.

— Похарчихме всички пари, които ни даде Рос. Праскови, круши, задушена бамя с домати и лук, и пушен салам — каза Буба, като вадеше нещата едно по едно от раницата, привързана за седлото на коня му и й ги подаваше.

— Лигите ни изтекоха от тоя салам — изрече Люк.