ЖАЖДА

Хари слезе от шейната и затъна в снега до средата на бедрото. Успя някак да издрапа до портата, покатери се върху нея и се прехвърли оттатък. Другите трима го последваха. Покрита веранда опасваше фасадата на къщата. Имаше южно изложение и през лятото към обяд вероятно оттам влизаше малко слънце. Иначе защо му е на човек да си строи веранда? За да има къде комарите да му смучат кръвта ли? Хари се добра до вратата и надникна през матираното стъкло. После натисна почервенялото от ръжда копче на старовремския звънец.

Старовремски или не — работеше. Отвътре се разнесе бръмчене.

Другите трима стояха зад него. Хари позвъни повторно.

— Ако си беше вкъщи, да ни е посрещнал на вратата — поклати глава ленсманът. — Тези шейни се чуват от два километра, а който минава по този път, няма за къде другаде да е тръгнал, освен за къщата на Лени.

Хари натисна звънеца за трети път.

— Лени Хел няма да го чуе от Тайланд — въздъхна ленсманът. — Жената и децата ме чакат да ги водя на ски. Действай, Артур.

Служителят замахна с лоста и прозорецът до вратата се строши с хрускащ звук. Свали си едната ръкавица, промуши ръка през образувалия се отвор и заопипва слепешката със съсредоточен вид. После завъртя врътката отвътре.

— Заповядайте — Ими отвори вратата и ги подкани с широк жест.

Хари прекрачи прага.

Още с влизането му се хвърли в очите колко необитавана изглежда обстановката. Запустението и липсата на модерни удобства оприличаваха къщата на преустроените в музеи жилища на известни личности. На четиринайсет години родителите му го заведоха — него и сестра му — на екскурзия в Москва и там посетиха дома на Фьодор Достоевски. От цялата обстановка лъхаше неописуемо силна неодушевеност. Вероятно затова, когато три години по-късно захвана да чете „Престъпление и наказание“, книгата го връхлетя като истински шок.

Хари прекоси коридора и влезе в голяма, просторна дневна. Натисна ключа на стената, но не последва нищо. Дневната светлина обаче, процеждаща се през сивобелите завеси, стигаше Хари да види парата, виеща се от устата му, да огледа малкото старомодни мебели, пръснати наглед безразборно из стаята, сякаш част от обзавеждането е било изнесено след подялба на покъщнината. По стените накриво висяха тежки картини — вероятно заради температурните колебания. Под оскъдната светлина Хари установи и още нещо: Лени Хел не беше в Тайланд.

Впечатлението за неодушевеност се оказа много симптоматично.

Лени Хел — или поне човек, идентичен с изображението на снимката, предоставена на Хари — седеше във фатерщул в същата величествена поза, в която дядото на Хари имаше навика да заспива след поглъщането на доволно количество алкохол. С малка разлика: десният крак леко се беше вдигнал над пода, а дясната ръка висеше на няколко сантиметра през ръба на подлакътника. С други думи, тялото се беше килнало настрани след вкочаняването на трупа. А то бе настъпило доста отдавна. Преди горе-долу пет месеца.

Главата напомняше великденско яйце. Разтрошена, съсухрена, изтърбушена. Спаружената, свила се кожа бе опънала силно устните, те принудително се бяха разтворили и сега оголваха изсъхнали сиви венци около зъбите.

В челото имаше черна дупка. Около нея и по кожата не се забелязваха следи от кръв, защото Лени Хел лежеше с отпусната назад глава, раззината уста и поглед, безжизнено втренчен в тавана.

Хари заобиколи фатерщула. Куршумът бе пробил високата облегалка. Черен метален предмет с формата на джобен фенер лежеше на пода от дясната страна на стола. Хари знаеше за какво служи този предмет. Когато беше на около десет, дядо му, явно решил, че е добре момчето да знае откъде идват коледните ребърца, го заведе зад обора, извади въпросното приспособление, наричано пистолет за зашеметяване — или по-точно за умъртвяване — долепи го до челото на Хайдрюн, голямата свиня, натисна нещо, разнесе се силен пукот, Хайдрюн потръпна, сякаш изненадана, и рухна на земята. После й източиха кръвта, но от цялата процедура Хари си спомняше най-ясно миризмата на барут и потреперващите крака на свинята впоследствие. Дядо му обясни, че Хайдрюн отдавна е мъртва, а тези конвулсии са просто механични. Но дълго след тази случка Хари го преследваха кошмари с мъчително свиващи се свински крака.

Подовите дъски проскърцаха. Зад гърба си Хари чу учестено, тежко дишане.

— Лени Хел? — попита Хари, без да се обръща.

Ленсманът се прокашля два пъти, преди да успее да обели едно утвърдително „да“.

— Не се приближавай — предупреди го Хари, приклекна и огледа помещението.

Това местопрестъпление мълчеше. Отказваше да му проговори. Навярно защото от извършването на самото деяние бе минало много време, или защото стаята се явяваше сцена не на насилствено причинена смърт, а на самоубийство.

Хари извади телефона си и звънна на Бьорн Холм.

— Намерихме труп до Онебю, Нитедал. Ще ти се обади колега на име Артур да ти даде по-точни координати.