ЖАЖДА

— Знаем кой е извършителят, но случаят ще се води приключен само след като дългата ръка на закона залови убиеца. А в дадения случай ръката на закона се оказа възкъсичка. Този тип е обявен за международно издирване от три години.

— Кой е той?

— Нямам сили дори да изрека името му — въздъхна тежко Катрине. — Ти го кажи, Хари.

Хари гледаше през прозореца. Катрине беше права, разбира се. Колкото и да отричаше, истината беше, че той се върна, ръководен единствено и само от егоистични подбуди. Не заради жертвите, не заради благоденствието на града, не и заради престижа на полицейската гилдия. Дори не заради личния си престиж. Причината беше една-едничка: онзи тип се беше измъкнал. Хари, естествено, се чувстваше виновен, задето не го е спрял по-рано, заради всички погубени от него животи, заради всеки ден, през който този човек се разхождаше на свобода. И въпреки това мисълта му беше обсебена не от гузна съвест, а от фикс идеята да го залови. Той, Хари, трябваше непременно да го пипне. Не знаеше защо. Наистина ли се нуждаеше от най-садистичния сериен убиец и изнасилван, за да намери посока и смисъл на живота си? Един дявол знаеше. Един дявол знаеше и дали този звяр не бе изпълзял от леговището си заради него, заради Хари Хуле. Бе изписал с кръв началната буква от името си на вратата на Ева Долмен и бе разголил татуирания на гърдите си демон пред Пенелопе Раш. Тя попита защо убиецът я е пощадил. И Хари я излъга. Беше я оставил жива с нарочната цел тя да разкаже какво е видяла. Да предаде на Хари онази покана, която той вече беше разчел в местопрестъпленията. Да излезе да си поиграят.

— И така… Коя версия предпочитате? Дългата или кратката?

ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Неделя сутринта

— Валентин Йертсен — Хари Хуле посочи лицето, което светна от големия екран на мултимедията срещу разследващата група.

Катрине изучаваше с поглед кафявата коса, хлътналите очи. Навярно силно наведената му напред глава визуално ги правеше още по-вкопани. Тя се питаше как полицейският фотограф му е позволил да позира така. Озадачаваше я и самото изражение. Обикновено на снимките арестуваните изглеждат изплашени, объркани или примирени. От това лице обаче струеше злорадство. Сякаш Валентин Йертсен е знаел нещо, убягнало на полицията. До което впрочем тя вероятно още не се беше добрала.

Хари изчака няколко секунди, докато образът се утаи в съзнанието на колегите му.

— На шестнайсет е обвинен в блудство с деветгодишно момиченце, което подмамил на гребна лодка. Година по-късно съседка се оплакала в полицията, че й налетял в общото перално помещение в мазето. На двайсет и шест години, докато излежава присъда за посегателство върху малолетна, си записва час при зъболекарката в затвора „Ила“. Изтръгва борчето от ръката й и го използва като оръжие, за да я принуди да си събуе найлоновите чорапи и да си ги нахлузи на главата. Изнасилва я върху зъболекарския стол, а после запалва чорапите.

Хари натисна някакъв клавиш на компютъра и снимката на екрана се смени. Присъстващите дружно нададоха сподавен стон. Катрине забеляза как неколцина от най-опитните следователи отвърнаха погледи.

— Показвам ви това не за да ви шокирам, а за да си създадете представа с какво чудовище си имаме работа. Впрочем, Валентин е оставил зъболекарката жива. Точно като Пенелопе Раш. Не ми се вярва да е случайност. Според мен Валентин ни разиграва.

Хари натисна клавиш и на екрана се появи същата снимка на престъпника, само че от сайта на Интерпол.