Жега в Мадрид

— Ама, че жега! — измърмори на себе си Дона, докато пресичаше задушното фоайе на Аточа. Бръкна вървешком за абонаментната си карта в натъпканата догоре чанта и погледна към светлинното табло над трети коловоз. Червените букви съобщаваха:

„Алкала де Енарес, 4 минути.“

— Ще успея!

Извади билетчето от червеното картонче и го пъхна в отвора на автомата, за да влезе в гарата.

— Бип, бип! — изпиука недоволно машината. Червеното око светна с надписа „Невалиден билет“, а вратичката пред нея не се помръдна.

— Ти ще ми кажеш, че е невалиден! — тросна й се Дона като на жив човек. — Не виждаш ли, че на него пише „август“!

Усети, че си говори сама на глас и я напуши смях. „Тази жега изглежда действа еднакво зле и на хората, и на машините!“

Потърси с очи охраната и с усмивка показа билетчето си на симпатичния младеж в черна униформа.

— Минете през входа за бланкови билети.

Дона видя със задоволство как възхитения му поглед я проследява отдалеч. Знаеше, че стройното й тяло още привлича мъжките очи и че е с елегантните бели панталонки от El Corte Ingles и с черната къдрава грива на красивата си глава изглежда тридесетгодишна. „А тази нощ навършвам четиридесет и пет! Точно в три и петнадесет сутринта!“

На този ден винаги си спомняше с умиление разказите на своята майка за деня на раждането.

— Како, беличко ли е? — провикнала се невръстната й леля под прозореца на родилния дом.

— Черничко е, Светле! Мъничко, слабичко и черничко, като циганче!

— Като не ти харесва, дай ми го на мен! — укорила я измъчено една възрастна санитарка, която минавала по коридора. — Аз и такова си нямам!

— Не си го давам! Мое си е! — притиснала майка й до гърдите си бялото плачещо вързопче.

— Не искам да я кръщавате на мен! — отсякла като с нож свекървата, като я видяла. — Такова хилаво, утре ще умре и само ще ми изхабите името!

„Да, ама Бог явно е бил решил друго!“, въздъхна Дона и се качи във плака.

„Баба Лена да умре още същия месец, а Донето да подтичва вече четиридесет и пет години! Да се дипломира в два университета, да остане вдовица, да отгледа син като скала… И да я довее вятърът преди четири години чак тук, в жарката Испания!“

Отпусна се уморено на седалката до прозореца, разкопча токата на колана си и извади от чантата шише минерална вода. Отпи жадно няколко глътки и хвърли поглед през прозореца. Смрачаваше се и космополитният град беше запалил милиардите си светлини. „Колко пъстър и хубав е Мадрид! А парковете му — зелени, сякаш не се пекат на 40°С! Как успяват да ги поддържат при тази суша!“

Опря чело на стъклото и притвори очи, унесена в ритмичното погракване на колелетата. „До Торехон пътят е около половин час. Ще имам време да почина малко, да имам по-свеж вид за срещата с Калоян. Макар че той едва ли ще забележи в какво състояние е лицето ми!“

Силен смях от дясната страна, придружен от българското: „Ти се майтапиш с нас!“ прекъсна разсеяните й мисли. „Ние, българите, сме навсякъде, — усмихна се тя. Нищо чудно, когато първият космонавт стъпи на Марс, да го посрещне някой от нашите с хляб и сол!“

— Като викаш „майтап“, слушайте сега да ви разправям — чу се плътен, мелодичен женски глас — Да видите „майтап“ какво се казва!

Дона наостри любопитно уши.

— Влизам аз миналата неделя в едно локуторио, — продължи весело гласът — да се обадя на моята приятелка във Варна. Сядам си аз в телефонната кабинка и започваме да си говорим за нашите си работи, все едно, че сме в къщи и си пием кафето. Връзката малко лоша и аз викам, та се чува в цялата зала. По едно време моята дружка се отплесва и започва да ми разказва за страхотния секс, който правели с приятеля си напоследък…

Дона поклати глава. „В моя Ямбол едва ли някой би си позволил такъв разговор на обществено място. Но тук, нали никой не ни разбира езика…“

Гласът от дясно продължаваше разказа си:

— Я ми кажи, ти, приятелко моя, — викам й аз — ползваш ли ти с този господин презерватив?… Не, нали? Че аз дори френска не разрешавам…

„Ех, че колоритна нашенка! Ама и мен си ме бива! Как само съм наострила ушите, да не би да изпусна нещо!… Само преди няколко години щях да се наежа като таралеж от «благородно» възмущение!“

От дясно се чу весело кикотене, след това женският глас продължи:

— По едно време се усещам, че все пак не сме си в къщи и й казвам: „Добре, че тук няма българи!“ И в този момент от съседната кабина се чува страхотен мъжки глас: „Има, има-а!“

— Ей, момиче! — извика стреснато друг женски глас — В Кослада сме! За малко да си пропуснем гарата!

— Аз мога да ви лъжа и до Алкала! — засмя се познатият глас — Ама вие си гледайте табелките!

Две тантурести жени в пъстри памучни рокли притичаха край Дона и скочиха пъргаво на перона. Чу се остро изсвирване, вратите на вагоните се затвориха и влакът отново тръгна.

Дона се извърна и погледна крадешком към нисичката, закръглена фигура на седалката от дясно. Две живи тъмни очи под извити като дъги вежди срещнаха нейните, а усмивката й получи в отговор още по-широка усмивка, разкрила два реда едри, бели зъби.