Жега в Мадрид

Ивана бръкна в джоба на тънката памучна рокля, извади шишенцето с валидол и отви капачето. Само четири таблетки. Нищо, за утре имаше друга опаковка, неразпечатана още, скрита от Илия в едно ъгълче на най-долното чекмедже на кухненския шкаф. В това същото чекмедже, в което той грижливо криеше от нея втора опаковка от своите хапченца против високо кръвно. Първите опаковки бяха изпити за два дни. Толкова ги деляха от последния разговор с Марето. Или по-точно опит за разговор. Те двамата с Илия се бяха опитали да й обяснят, че за всички ще бъде по-хубаво, ако направят сватбата тук, в родния им град. Тяхната мила и внимателна дотогава дъщеричка ги беше отрязала, без дори да ги доизслуша: „Делян е най-важният човек в живота ми! Единствено ТОЙ ме интересува! Вашата сватба за мен е без значение!“

— Дано и ти дъщеря да имаш, дъще! — извика Ивана с два дни закъснение. — И тя като теб да постъпи!… След всичко, което направихме за теб, сега…

Сложи малките хапчета под езика си и сплете треперещите си пръсти. Бялата рокля на екрана се деформира, размаза и разля като голямо петно от водни боички и потече от ъглите на възпалените й очи. Ивана подсмръкна, взе от масата кърпата, превърнала се на мокра топка и изтри с нея лицето си.

— Боли ли, дъще? — чу се гласът на майка й. — Сега изрязаната си ти и твоите уста редят клетви… Виждаш ли как се завъртя колелото!

Ивана свали кърпата и вдигна лице към една от увеличените черно — бели снимки на стената. Късогледите й очи не можеха да различат лицата на двете прилепени една към друга фигурки, но тя знаеше наизуст всяка чертичка. По-малкото петънце над белия копринен облак беше нейното, а по-голямото над строгия черен костюм — на наведения към нея Илия. От двете страни се виждаха крайчецът на пъстрата рокля на майка й и джоба на сивото бащино сако, но лица нямаше. Лично тя ги беше изрязала, когато увеличиха малката обща снимка. Искаше и в спалнята, и на масата, и на стената да бъдат само те двамата с Илия.

— Твоята дъщеря поне ти каза, че ще се омъжва — продължи гальовно гласът. — А помниш ли ти как отиде на кино и си дойде след два дни… с твоя юнак! И как не те упрекнах в нищо, само те проклех и ти дъщеря да имаш!

— Вече разбирам на майка си сълзите — прошепна Ивана и скри ръце в кърпата. — Вече разбирам защо баба пее тъй хубаво

4… Ех, майчице! Защо си отиде, когато най-много имам нужда от теб!

Гърленият глас на мексиканския певец тъжно възвестяваше края на поредния епизод.

Ивана вдигна глава и погледна големите черни стрелки на стенния часовник. Илия трябваше отдавна вече да си е вкъщи! Какво беше това извънредно съвещание в началото на учебната година! И защо ли толкова се бавеха, какви въпроси решаваха? Не й харесваше това, никак не й харесваше!

Плъзна разсеяно поглед по екрана на телевизора. Нова серия, ала същият будоар, същата недовършена бяла рокля. Натисна рязко копчето на дистанционното и се изправи на треперещите си крака. Трябваше да допече пилето и да изглади дрехите. Добре, че лятната ваканция свършваше! Утре щеше да бъде отново сред колегите и двете с Нинова щяха да започнат подготовката на тържеството за Петнадесети септември. Освен това повече от половината от нейните седмокласници искаха да кандидатстват в езикови гимназии. Още миналата седмица започнаха да звънят загрижени майки и да молят децата им да идват на допълнителни уроци. Само при нея, не искаха и да чуят за друг учител! „Ще поема всички, които мога! Ще приемам дори и в събота! Така няма да имам време да мисля за друго. Поне през деня…“

Погледна навън през светещото от чистота стъкло на прозореца. Посивялата от прах площадка между двата панелни блока беше пуста, дори врабчетата се бяха изпокрили някъде от жегата. Само дядо Христо, вдовецът от съседния блок, седеше пред вечния негов казан и пъхаше съчки в огъня. Фигурката му й стори по-дребна и самотна от всякога. Защо ли му трябваше толкова зимнина на сам човек? Или стъклените буркани бяха неговите ученици и той убиваше чрез тях излишните му вече дни?… „Живот!… Докато сме двамата с Илия ще е добре, а след това…“

Избърса мокрото от пот лице с кърпата. Взе дистанционното, поседя малко, вперила невиждащ поглед в угасналия екран и го върна обратно на шкафчето до кухненския диван. Отвори книгата на масата, погледна заглавието „Време разделно“, въздъхна и я остави до дистанционното. След това вдигна глава, скочи от стола, грабна готварската престилка, преметната на облегалката и влезе в кухненския бокс. Първо — лицето, да се измият следите от сълзи и да му се залепи усмивката! След това да се допече пилето! Слава Богу, че течеха последните часове от ваканцията!

— Как така не си гладен! — намръщи се Илия. — Леля ти Ивана за какво е пекла в жегата цяла тава крем карамел!

— Бързаме, чичо Илия! — погледна го умолително Росен. — Наистина! Мама ме чака долу на входа!

— Да се качи и тя! Ще вечеряте тук, с нас!

— Не може! — отстъпи детето към вратата. — Тати чака в магазина! Ивана надникна от кухненския бокс: