Жега в Мадрид

— Нямаше! Затуй още снощи отиде в Money Gram и прати и за четирите дечица „Само да тръгнете, тати, й вика, ще ви изпратя да имате и за в джоба! Но искам да покажете какво можете! А пък аз тука морето може и тая година да си го гледам на картичка!“ Тогава пък ревнах аз: „Само да си посмял, викам му, да не ме заведеш поне за една седмица! Директно си хващам самолета! А пък ти тука, като те свие дископатията, сам си се оправяй!…“ Накрая карахме, варахме, пак до майка опряхме. Ние оставаме тук, на фронта, а тя — там! Тила с детето да пази!

— Къде е тя сега?

— Ето я тука! Изправила се е до мене като стълб! Зор дава да те чуе!

— Къде са моите момиченца? — викна бодро от слушалката Велика. — Дето и океана прелетяха като пойни птиченца?

— Свили са се на една пейка, Вили — преглътна Дона. — И ти пожелават от сред океана лек път! Да носиш много здраве на България.

— А ти — горе главата! Знаеш ли какво казваше мойта майка едно време, като увисех нос? — „Всичко ще се оправи, чедо! Само на кьосето брада и мустаци няма да поникнат!“

— Дай ми малко от твоя кураж, Вили! Наистина имам нужда от него сега!

— Мерак

требва, момиче! Колко пъти да ти го казвам! Мерака щом не те оставя, на всичко колая ще намериш! Това да помниш от леля си Велика!

— Ти си велика, лельо Велико!

Силният глас секна изведнъж, изместен от тихото бип-бип на разпадналата се връзка.

Към невидимия океан, скрит зад стволовете на дърветата пред нея, подухваше хладен, утринен ветрец. Дона се сви в ъгъла на пейката, мушна брадичка в яката на жилетката и сведе очи към картата, разгъната на коленете й. Ръката сякаш сама бръкна в джоба, извади лъскавото метално химикалче, с което от седмици не се делеше и наниза думите на бялото поле, точно над надписа „План на Санта Крус де Тенерифе“:

Испания

Зад гърба ми — връх белоснежен,Голи дървета до мен.А в градината — зелена нежностДо разцъфнал невен.

Бели кончета чакат ездачи,Черни бикове — за клане.Красива — да я оплачеш.И да паднеш на колене! (Донка Калчева)

Две продълговати, пожълтели листа, извити като банани и назъбени като плетените дантели на Велика, прошумяха край студените й ходила и се увиха около крака на бялата каменна пейка. „От някакъв вид палма са. И те умират… Нищо, че са в рая…“

Вдигна малкия сив телефон, поколеба се за миг и набра един номер:

— Извинявай, че звъня толкова рано.

— Какво прави моята най-добра ученичка? — долетя от слушалката бодър женски глас.

— Лети над света, Мяо Син! Носена от вятъра като попарен лист.

— Вятърът носи и здравите семена, момиче! А какво да бъдеш ти, сама си решаваш!

— Ти ми обеща чудо, Мяо Син! Къде е то? Дойдох на края на света, но не го намирам!

— Знаеш ли колко сперматозоиди се изхвърлят със семенната течност при една еякулация? При един-едничък полов акт само?

— Това е последната ми грижа в момента — измърмори Дона.

— А трябва да ти е първата! Непрестанно! Защото те са милиони! И от всички тях майката природа е избрала твоя, момиче! От това по-голямо чудо има ли! А теб на всичкото отгоре те изпратиха в едно райско кътче на земята!

— Няма да издържа дълго сама, Мяо Син!… Рай за самотници няма!

— Брей, че умница се извъди! Я ми кажи тогава, като толкова много знаеш, ако ти самата не можеш да търпиш своята компания, кой друг ще може?

— Ти не разбираш, Мяо Син! Аз имам нужда да обичам някого! Да му давам любов, нежност…

— Започни от себе си!

— Лесно ти е на теб! — не скри Дона раздразнението си. — Сама ти е най-добре! Днес — в Мадрид, утре — в Париж… След това сигурно ще летиш за Тибет!

— А ти си на Тенерифе! — смъмри я чудатата българка-китайка. — И ако не съумееш да бъдеш добре там, значи, наистина си избрала да бъдеш осланен лист! А той и на челото на Далай Лама да падне, освен за тор, за друго не става!

— Само не ми се карай, моля те!

— Ще ти се карам, и още как! За да те накарам да се отвориш! Семката, като се отвори, от нея тръгва стръкче, което дори асфалта може да пробие! Стига само да поиска!… Хайде, сега, чао, че влизам в самолета!

— Не я слушай, Боже! — прошепна Дона на отчетливото бип-бип в слушалката. — Не на корав асфалт, а на кораво рамо искам да легна! Да затворя очи и за миг поне да забравя каква силна и смела семчица съм… И с колко тона лъскав асфалтобетон съм се борила!

Отпусна ръце на сгретите под картата колене и вдигна поглед към широката алея пред нея. Мракът се беше вдигнал и скрил в широките, преплетени една в друга зелени корони и по асфалта скачаха и се боричкаха бляскави слънчеви зайчета. Вятърът от към океана беше стихнал, оставил след себе си тежкия, сладникав мирис на риба, водорасли и презрели южни плодове, смесен с десетки други аромати, които обонянието на непривикналия европеец не можеше да определи.