Жертвата

Видях го да се стоварва на пода. Тялото му не помръдна. После роякът се отдели от него и се издигна във въздуха като призрак. Призракът се насочи към Рики и Джулия, които продължаваха да ме гледат. После се обърнаха и бързо се отдалечиха, като прескачаха пипалата на октопода. Човек дори можеше да си помисли, че са уплашени.

Чудесно, казах си.

Изправих се и тръгнах към резервоарите. Инструкциите бяха написани на долния резервоар. С лекота се справих с клапаните. Развъртях капачката, изчаках азотът със съскане да излезе, после излях вътре съдържанието на тубата. Заслушах се в клокоченето на течността. Завъртях капачката и отворих клапана.

Бях успял.

Дълбоко си поех дъх.

В крайна сметка щях да спечеля играта.

Слязох с асансьора. За пръв път този ден се почувствах добре.

Седми ден, 08:12

Всички се бяха струпали в отсрещния край на помещението — Джулия, Рики, а сега и Боби. И Винс беше там, но понякога виждах през него — роякът слабо прозираше. Чудех се кой от другите вече е само рояк. Не бях сигурен. А и нямаше значение.

Стояха до компютърните монитори, които показваха всички параметри на производствения процес: температурни графики, полезна мощност, Бог знае още какво. Ала бяха с гръб към екраните. Наблюдаваха мен.

Спокойно и с отмерена крачка се приближавах към тях. Не бързах. Нищо подобно. Прекосих залата за цели две минути. Те ме гледаха озадачено, после им стана смешно.

— Ей, Джак, как минава денят ти? — попита Джулия.

— Не е зле — отвърнах аз.

— Изглеждаш много самоуверен.

Свих рамене.

— Взел си всичко под контрол, а?

Отново свих рамене.

— Между другото, къде е Мей?

— Не знам. Защо?

— Боби я търсеше. Не я откри никъде.

— Нямам представа. Защо сте я търсили?

— Мислехме, че всички трябва да сме заедно, когато свършим работата си тук — каза Джулия.

— А, това ли било? Значи свършваме?

Тя бавно кимна.

— Да, Джак. Свършваме.

Не можех да рискувам да си погледна часовника. Предполагах, че са изтекли три-четири минути.

— Е, какво сте намислили? — попитах.

— Ти ме разочарова, Джак — каза Джулия. — Наистина. Знаеш, че много те обичам. Не искам да ти се случи нищо лошо. Но ти ни пречиш, Джак. И ще продължаваш да ни пречиш. Не можем да го допуснем.

— Разбирам.

— Просто не можем, Джак.

Бръкнах в джоба си и извадих пластмасова запалка.

— Поставяш ме в трудно положение, Джак — продължи Джулия.

— Защо?

— Ти присъства на раждането на нещо съвсем ново. Нещо ново и чудесно. Но си враждебно настроен към него.

— Така е.

— Раждането е мъчително.

— Смъртта също — отбелязах аз.

— Да, смъртта също. — Тя ме погледна намръщено.

— Какво има?

— Къде е Мей? — повторно попита Джулия.

— Не знам. Нямам представа.

Веждите й останаха свъсени.

— Трябва да я намерим, Джак.

— Убеден съм, че ще я намерите.

— Да, непременно.

— Значи аз не ви трябвам. Сами си я намерете. Искам да кажа, вие сте бъдещето, ако си спомням правилно. Висши и непобедими. Аз съм само обикновен човек.

Тя започна да обикаля около мен и да ме оглежда от всички страни. Виждах, че поведението ми я озадачава. Или ме оценяваше. Може да бях преиграл. Усещаше нещо. Подозираше ме. И това ме правеше страшно нервен.

Запрехвърлях запалката в ръце.

— Разочароваш ме, Джак.

— Вече го каза.

— Да. Но още не съм сигурна…

Сякаш по даден знак, всички мъже започнаха да обикалят в кръг около мен. Дали изпълняваха някаква анализираща процедура? Или това означаваше нещо друго?

Колко време беше минало? Може би пет минути.

— Хайде, Джак. Искам да те разгледам по-внимателно.

Тя постави ръка на рамото ми и ме поведе към едно от големите пипала на октопода. Диаметърът му бе не по-малко от метър и осемдесет и имаше огледална повърхност. Виждах застаналата до мен Джулия. С ръка на рамото ми.

— Не сме ли красива двойка? Жалко. Можехме да имаме страхотно бъдеще.

— Да, наистина…

В този момент от Джулия потече река от бледи частици, която описа дъга във въздуха, обля ме като душ и почна да влиза в устата ми. Стиснах устни, но това не помогна, защото на огледалото тялото ми като че ли се разтвори и на негово място се появи Джулия. Сякаш кожата й се бе изхлузила и ме беше обгърнала. Сега една до друга стояха две Джулии.

— Престани — казах аз.

Тя се засмя.

— Защо? Според мен е забавно.

— Стига. — Гласът бе моят, въпреки че приличах на нея.

— Не ти ли харесва? Смешно е. За известно време ще се превърнеш в мен.

— Казах да престанеш.

— Вече не си забавен, Джак.

Опипах образа на Джулия върху лицето си и се опитах да го смъкна като маска. Но пръстите ми докосваха само собствената ми кожа. Когато одрасках бузата си, на отражението на Джулия се появи драскотина. Докоснах косата си. В паниката си изпуснах запалката и тя изтрака на бетонния под.

— Махни се от мен — казах аз. — Махни се.

Чух свистене в ушите си и кожата на Джулия се вдигна във въздуха, после се спусна върху нея. Само че сега тя приличаше на мен. На огледалото до мен се появи мой близнак.

— Така по-добре ли е? — попита тя.

— Не знам какво се мъчиш да докажеш. — Дълбоко си поех дъх.

Наведох се и вдигнах запалката.