Жертвата

И фотография от една екскурзия в Колорадо. Джулия държеше за ръка шестгодишната Никол, а аз носех Ерик на рамене с потъмняла от пот яка на ризата — или от нещо по-лошо, ако си спомнях правилно. Той се забавляваше, като покриваше очите ми с ръце, докато го носех по пътеката.

Снимката от екскурзията се бе разместила в рамката си и стоеше накриво. Почуках рамката в опит да я изправя, но тя не помръдна. Забелязах, че няколко други фотографии са избелели или че гланцът е залепнал за стъклото. Никой не си беше направил труда да се погрижи за тези снимки. Бебето заподсмърча в ръцете ми и потърка очи с юмручетата си. Време за лягане. Оставих снимките на лавицата. Това бяха стари образи от друго, по-щастливо време. От друг живот. Сякаш нямаха нищо общо с мен. Вече. Сега всичко бе различно.

Светът се беше променил.

Същата вечер не раздигах масата, безмълвен укор. Когато се прибра — към десет — Джулия я видя.

— Извинявай, скъпи.

— Знам, че си била заета.

— Така е. Ще ми простиш ли?

— Прощавам ти.

— Ти си най-добрият. — Тя ми прати въздушна целувка от отсрещния край на стаята. — Отивам да взема душ. — И се отдалечи по коридора. Проследих я с поглед.

По пътя Джулия надникна в стаята на бебето, после се вмъкна вътре. След миг я чух да му говори. Бебето гукаше. Станах от стола и я последвах.

Тя държеше Аманда на ръце в сумрачната детска стая и Допираше нос до нослето на дъщеричката ни.

— Защо я събуди?

— Не съм, тя беше будна. Нали, котенцето ми? Нали ми беше будничко, писенце?

Бебето потърка очи с юмручетата си и се прозя. Джулия определено го бе събудила.

Жена ми се обърна към мен в мрака.

— Не съм. Наистина. Не съм я събудила. Защо ме гледаш така?

— Как?

— Знаеш как. Обвиняващо.

— В нищо не те обвинявам.

Бебето захленчи, после заплака. Джулия опипа памперса му.

— Струва ми се, че е мокра — каза тя и ми я подаде на излизане от стаята. — Ти й смени памперса, щом си толкова идеален.

Сега помежду ни имаше напрежение. След като смених памперса на Аманда и я сложих да си легне, чух, че Джулия излиза от душа и блъска вратата. Щом започнеше да блъска врати, трябваше да отида и да я умилостивя. Само че тази вечер не бях в настроение. Бях ядосан, че е събудила бебето, бях ядосан от поведението й. Започвах да се опасявам, че е разсеяна, защото си има любовник. А може вече просто да не я беше грижа за семейството ни. Не знаех какво да правя, но не бях в настроение да заглаждам нещата.

Просто я оставих да блъска вратите. Тя затръшна плъзгащата се врата на гардероба толкова силно, че дървото се сцепи. Джулия изруга. Това бе поредният признак, че е време да се втурна при нея.

Върнах се в дневната и седнах. Вдигнах книгата, която четях, и сведох поглед към страницата. Опитах се да се съсредоточа, ала естествено, не успях. Бях бесен и я слушах как блъска разни неща из спалнята. Ако продължеше така, щеше да събуди Ерик и тогава наистина щеше да се наложи да я успокоявам. Надявах се да не се стигне дотам.

Накрая шумът утихна. Сигурно си беше легнала. В такъв случай скоро щеше да заспи. Джулия можеше да заспива, когато се карахме. За разлика от мен. Аз нервно се разхождах, докато се мъчех да се успокоя.

Когато най-после си легнах, Джулия спеше. Пъхнах се под завивката и се претърколих по хълбок далеч от нея.

В един през нощта бебето пак се разплака. Заопипвах с ръка в търсене на нощната лампа и съборих будилника, който включи часовника на радиото. Изругах, най-после включих лампата и изключих радиото.

Бебето продължаваше да пищи.

— Какво й е? — сънено попита Джулия.

— Не знам. — Станах и разтърсих глава в опит да се разсъня. Влязох в детската стая и включих лампата. Стори ми се много светло, тапетите на палячовци сякаш бяха огненожълти. Ненадейно ми хрумна нещо: защо Джулия не искаше жълти подложки за хранене, след като бе боядисала цялата детска стая в жълто?

Аманда се беше изправила в креватчето си, държеше се за решетката и се дереше с широко отворена уста. По бузките й се стичаха сълзи. Протегнах ръце и тя се вкопчи в мен. Помислих си, че може да е сънувала кошмар. Започнах да я люлея успокоително.

Тя продължаваше да пищи. Може да я болеше нещо. Съблякох я. И тогава видях яркочервения обрив по коремчето, който продължаваше на ивици към гърба й и после отпред към шията й.

Джулия влезе в стаята.

— Не можеш ли да я накараш да престане?

— Има й нещо — отвърнах аз и й показах обрива.

— Има ли температура?

Притиснах длан към челцето на Аманда. Лицето й беше потно и горещо, но можеше да е от плача. Иначе тялото й ми се стори хладно.

— Не знам. Едва ли.

После забелязах обрива по бедрата й. Преди малко като че ли не го бе имало. Стори ми се, че се разпространява пред очите ми. Ако изобщо беше възможно, бебето заплака още по-силно.

— Господи! — ахна Джулия. — Ще повикам доктора.

— Добре. — Бях оставил Аманда по гръб — тя продължаваше да се дере — и внимателно разглеждах цялото й тяло. Обривът се разпространяваше, нямаше съмнение. И като че ли ужасно я болеше, пищеше от болка.

— Съжалявам, миличка, съжалявам — прошепнах аз. Определено се разпространяваше.