Жертвата

Рики стоеше наблизо и кимаше. Приличаше на ония механични птици, дето пият от чаша вода. Чувствах се някак нереално, като на театър.

— Мисля, че трябва да пийнем по нещо, за да го отпразнуваме — каза Джулия. — Някъде имаше шампанско. Рики? Има ли? Да? Искам да отпразнуваме това, което направихте.

— Страшно ми се спи — казах аз.

— О, я стига, само една чаша.

Това бе типично за Джулия. Потънала в собствения си свят, тя не забелязваше как се чувстват хората около нея. В момента най-малко ни се пиеше шампанско.

— Не, благодаря — каза Мей и поклати глава.

— Сигурни ли сте? Наистина ли? Ще е забавно. Ами ти, Боби?

— Може би утре — отвърна той.

— Уф, добре! В края на краищата вие сте героите! Значи ще го отпразнуваме утре.

Забелязах, че говори много бързо и че движенията й са отсечени. Спомних си предположението на Елън, че жена ми взима наркотици. Определено изглеждаше, че се друса. Но бях толкова уморен, че просто не ми пукаше.

— Обадих се на Лари Хендлър, шефа на компанията. Много е благодарен на всички ви — каза Джулия.

— Много мило — отвърнах аз. — Той ще осведоми ли военните?

— Да осведоми военните ли? За какво?

— За избягалия експеримент.

— Джак, този проблем е решен. Ти се погрижи за това.

— Не съм сигурен. Някои рояци може да са избягали. Или да имат друго гнездо. Мисля, че за всеки случай трябва да повикаме военните. — Всъщност се съмнявах, че сме пропуснали нещо, ала исках да докарам външни хора. Бях уморен. Исках някой друг да поеме щафетата.

— Военните ли? — Джулия погледна Рики, после пак мен. — Абсолютно прав си, Джак — твърдо заяви тя. — Положението е изключително сериозно. Ако има и най-малка вероятност да е пропуснато нещо, трябва да ги осведомим веднага.

— Имам предвид тази нощ.

— Да, съгласна съм, Джак. Тази нощ. Всъщност ще го направя веднага.

Погледнах назад към Рики. Той ни следваше и продължаваше механично да кима. Не разбирах. Ами предишната му паника? Ами опасенията му, че експериментът ще бъде разкрит? Сега изглеждаше, че това не го интересува.

— Вие тримата идете да поспите, а аз ще се обадя в Пентагона — каза Джулия.

— Ще дойда с теб — казах аз.

— Няма нужда.

— Искам да дойда.

Тя ме погледна и се усмихна.

— Не ми ли вярваш?

— Може да имат въпроси, на които да им отговоря.

— Добре, чудесна идея. Отлична идея.

Бях сигурен, че нещо не е наред. Чувствах се като в театър — всички играеха някаква роля. Обърнах се към Мей. Веждите й бяха леко свъсени. Сигурно и тя го усещаше.

Минахме през херметичните камери и влязохме в жилищния отсек. Стори ми се неприятно студено и потреперих. Отидохме в кухнята и Джулия вдигна телефона.

— Сега ще се обадя, Джак.

Взех си лимонада от хладилника. Мей направи леден чай. Боби си отвори бира. Всички бяхме жадни. Забелязах в хладилника бутилка шампанско. Докоснах я. Беше студена. Вътре се охлаждаха и шест чаши. Тя вече бе подготвила празненството.

Джулия натисна бутона на високоговорителя. Разнесе се свободен сигнал. Тя набра някакъв номер. Но линията просто прекъсна.

— Да опитаме пак.

Жена ми пак набра номера. Същият резултат.

— Странно. Рики, нямам външна линия.

— Опитай още веднъж — предложи той.

Пиех лимонадата си и ги наблюдавах. Нямаше съмнение, че всичко това е театър, изпълнение за пред нас. Джулия надлежно набра номера трети път. Зачудих се какви цифри натиска. Или знаеше номера на Пентагона наизуст?

— Уф, нищо — каза тя.

Рики вдигна телефона, погледна отдолу и пак го остави.

— Би трябвало да работи — престори се на озадачен той.

— О, стига вече — обадих се. — Сигурно нямаме външна линия.

— Имаме — възрази Рики.

— Само преди няколко минути се обаждах — рече Джулия. — Точно преди да се върнете.

Рики се изправи.

— Ще проверя линиите.

— Да бе — озъбих се аз.

Джулия ме гледаше втренчено.

— Какво ти става, Джак?

— Какво да ми става?

— Ядосан си.

— Ебават се с мен.

— Няма такова нещо — тихо отвърна тя и ме погледна в очите.

Мей стана от масата и каза, че отивала да вземе душ. Боби отиде да играе на видеоигри — обичайното му средство за отдих. Скоро чух тракане на картечница и викове на умиращи. С Джулия останахме сами в кухнята.

Тя се наведе към мен и заговори с тих, сериозен глас.

— Мисля, че ти дължа обяснение, Джак.

— Не ми дължиш нищо.

— Искам да кажа, за поведението си. За решенията ми през последните дни.

— Няма значение.

— За мен има.

— Може би по-късно, Джулия.

— Трябва да ти обясня сега. Виждаш ли, въпросът е, че просто исках да спася компанията, Джак. Това е. Камерата се провали и не успяхме да я поправим, изгубихме договора си и компанията затъваше. Не исках „Займос“ да фалира. Бях вложила пари, имах какво да губя, а и предполагам, че съм искала да защитя репутацията си. Исках да спася компанията. Знам, че не прецених нещата. Бях отчаяна. Никой друг не е виновен. Всички искаха да спрем. Аз ги накарах да продължат. Това беше моят кръстоносен поход. — Тя сви рамене. — И всичко беше напразно. Компанията ще фалира след няколко дни. Провалих се. — Джулия се наведе още по-близо. — Но не искам да изгубя и теб. Не искам да изгубя семейството си. Не искам да изгубя нас.