Зовът на костите

– Къщата на бащата – поде бързо Амая, – той е син на... Естебан Янес от Елисондо; ако не е там, погледнете и в Хуанитаенеа, баща му има ключ – каза тя внезапно обнадеждена, вперила очи в Монтес, благодарна за неговото самообладание.

Качиха се отново в колата.

– Нека да карам аз, Йонан – помоли тя своя помощник.

– Сигурна ли сте?

Тя седна зад волана и няколко секунди стоя неподвижна, докато другите автомобили ги изпреварваха и изчезваха в тъмнината. Запали двигателя и направи обратен завой. Йонан я гледаше, стиснал устни с познатото й загрижено и добре овладяно изражение. Върна се на шосето и няколко метра по-нататък зави по черния път.

Присъствието на реката се усещаше ясно откъм десния скат и въпреки непрогледния мрак силата й беше осезаема като живо същество. Амая подкара с пълна скорост между валмата от мъгла, които като че ли чертаеха друго шосе върху съществуващото, като път за ефирни създания, тръгнали по него натам, накъдето се бе запътила и тя. Добре, че беше нощ. Овцете и понитата трябва да бяха прибрани, защото блъснеше ли животно с тази скорост, със сигурност щяха да се пребият. Да откриеш определено място в планината посред нощ, е много трудно, особено когато бурята е променила зрителните белези. Амая спря колата на шосето и слезе, осветявайки банкета с фенерчето си. Всичко изглеждаше еднакво, но щом насочи светлината по-надалеко, различи стената на залостената къща сред полето оттатък реката. Върна се към автомобила.

– Йонан, трябва да тръгвам, не мога да искам от теб да ме придружиш, защото се ръководя само от едно предчувствие. Ако отиват там, където си мисля, че отиват, ще минат по шосето, а после по магистралата, но оттук аз ще ги изпреваря, нямам друг шанс.

– Идвам с вас – отвърна той и слезе от колата. – Затова не исках съдията да пътува с нас, вие вече знаехте, че може да ви се наложи да предприемете такова нещо.

Тя го погледна, питайки се каква част от разговора й с Маркина бе дочул. Реши, че това нямаше значение, особено сега.

Брегът беше доста хлъзгав, но размекнатата пръст се оказа полезна, защото краката им потъваха и така успяха да стигнат до реката. Водата течеше тихо през ръждясалите перила на моста, които се клатеха, готови всеки момент да паднат. Основите не се виждаха, а от лявата страна, от внушителната камара от клони и листа, натрупали се между ската и перилата, се бе образувал малък язовир. Двамата насочиха натам фенерчетата си с мисълта, че водата всеки момент може да се отприщи. Спогледаха се и затичаха. Стъпването на отсрещния бряг не намали усещането, че ходят по вода. Реката бе заляла ливадата почти на една педя. За щастие, теренът бе останал твърд заради рядката трева, която го покриваше, но се оказа доста хлъзгав и затрудняваше всяка тяхна стъпка. Добраха се до постройката и като я подминаха, зърнаха края на гората. Амая погледна натам със смесица от страх и решителност – само това я крепеше. И все пак гората й донесе облекчение. Короните на дърветата бяха изиграли ролята на природен чадър и по земята почти нямаше следи от обилните дъждове през последните дни. Те затичаха през гъсталака, стиснали фенерчетата, опитвайки се да зърнат края на лабиринта при проблясъците на мълниите. Тичаха дълго, чувайки само пукота на листата и собственото си дишане, докато Амая изведнъж спря; Йонан я застигна задъхан.

– Вече трябваше да сме излезли. Заблудили сме се.

Йонан освети околността с фенерчето, но гората не му подсказа накъде е изходът. Амая се обърна към мрака.

– Помогни ми! – извика тя към тъмнината.

Йонан объркано я погледна.

– Според мен трябва да е няколко метра по-нататък...

– Помогни ми! – извика отново тя на тъмнината, все едно не бе чула своя другар.

Йонан не каза нищо. Гледаше я мълчаливо, отпуснал фенера към земята. Амая стоеше неподвижна със затворени очи, сякаш се молеше.

Изсвирването беше толкова пронизително и прозвуча толкова наблизо, че Йонан подскочи и изтърва фенера. Наведе се да го вземе и като се изправи, Амая вече не беше същата. Отчаянието бе отстъпило място на решимостта.

– Да вървим – каза тя и двамата тръгнаха.

Ново изсвирване, малко по-вдясно, ги накара да променят посоката, а когато излязоха от гората, трето – по-дълго и по-остро, се разнесе пред тях. Ливадата, където преди няколко дни пасяха овцете, бе изчезнала под водата, а отсреща малкото поточе на ламиите, вливащо се в реката, падаше с тътен като огромен воден език, който заливаше камъните и папратта по склона. Потърсиха циментовото мостче върху бушуващата река. Дори сега то бе най-сигурният брод. Хванати за ръце, двамата тръгнаха по него и почти го бяха прекосили, когато един дебел клон от купищата, които реката влачеше, се блъсна в глезена на Йонан и го събори. Той падна на колене върху моста и водата го заля. Амая обаче не го изпусна. Тя стъпи по-здраво и го дръпна, Йонан се изправи и се измъкна от течението.

– Добре ли си?

– Да – отвърна Йонан, – но изтървах фенера.

– Вече сме близо – каза тя, тичайки към склона.