813 — Двойният живот на Арсен Люпен

Очите не мърдаха. Струйка кръв се стичаше в ъгълчето на устата… Две или три изхълцвания… последна конвулсия. И край. В ниската стая, препълнена с хора, настъпи дълго мълчание. Почти всички агенти, които гледаха Сернин, се бяха обърнали стреснати, без да разбират или отказвайки да разберат, те още чуваха ужасното обвинение, което бандитът успя да направи.

Г-н Вебер взе намерената в пакета кутия и я отвори. В нея имаше сива перука, очила със сребърна рамка, кафяв шал, а в двойното дъно, шишенце с грим и преградка с дребни кичури сива коса — с една дума, всичко необходимо, за да се постигне образът на г-н Льонорман.

Той се приближи до Сернин, заразглежда го мълчаливо известно време, като възстановяваше замислено всички фази на приключението, той прошепна:

— Значи е истина.

Сернин, който продължаваше да стои спокойно, усмихнат възрази:

— Предположението не е лишено нито от елегантност, нито от дързост. Но преди всичко кажи на твоите хора да си приберат играчките и да ме оставят на мира.

— Добре — прие г-н Вебер, като направи знак на своите хора. — А сега отговори.

— На какво?

— Ти ли си г-н Льонорман?

— Да.

Чуха се възгласи. Жан Дудвил, който беше тук, докато неговият брат наблюдаваше тайния изход, Жан Дудвил, самият съучастник на Сернин, го гледаше ужасено. Г-н Вебер се задъхваше, но не знаеше какво да прави.

— Поразява те, нали? — каза Сернин. — Признавам, че е доста забавно… Господи, колко пъти си ме карал да се смея, когато работехме заедно ти и аз, началникът и заместник-началникът… най-смешното е, че мислеше за умрял храбрия г-н Льонорман… мъртъв като нещастния Гурел. Но не, приятелю, човечецът продължаваше да живее…

Той посочи трупа на Алтенхайм.

— Виж, ето този бандит ме хвърли във водата, в чувал с паве на кръста. Само че беше забравил да ми вземе ножа… А с един нож чувалите се разрязват, въжетата се прерязват. Ето това е, нещастни Алтенхайм! Ако беше помислил за това, нямаше да бъдеш там, където си… Но стига приказки… Мир на праха ти!

Г-н Вебер слушаше и не знаеше какво да мисли. Накрая направи отчаян жест, сякаш се отказваше да си изгради разумно мнение.

— Сложете му белезници! — каза той, внезапно разтревожен.

— Това ли е всичко, което измисли? — попита Сернин… — Не ти липсва въображение… Добре, ако това те забавлява…

И като видя Дудвил в първата редица на своите нападатели, той му протегна ръцете си:

— Хайде, приятелю, на теб се пада честта и няма опасност да ти коства усилия. Аз играя открита игра… защото няма възможност да постъпя иначе…

Той говореше с тон, който подсказа на Дудвил, че за момент борбата е свършила и че трябва да се подчини. Дудвил му сложи белезниците. Без да помръдне устни, без да раздвижи лице, Сернин прошепна: улица „Риволи“ номер 27, Женевиев.

Г-н Вебер не можа да сдържи задоволството си при вида на това зрелище.

— На път! — каза той. — В Сигурността!

— Точно така, в Сигурността! — възкликна Сернин. — Г-н Льонорман ще тикне в затвора Арсен Люпен, който пък ще тикне в затвора принц Сернин.

— Много си остроумен, Люпен.

— Истина е, Вебер, ние не можем да се разберем.

Докато пътуваха с автомобила, той не произнесе нито дума. Минаха през Сигурността, но не се забавиха, защото г-н Вебер си спомни за бягствата, организирани от Люпен. Той го отведе веднага в антропометрията и после в предварителния затвор, откъдето беше прехвърлен в затвора на здравната служба. Предупреден по телефона, директорът чакаше. Формалностите по записването в затворническата книга и минаването през стаята за пребъркване бяха кратки.

В седем часа вечерта принц Пол Сернин прекрачи прага на килия 14 във второ отделение.

— Апартаментът си го бива, бива си го… — заяви той. — Електрическо осветление, парно отопление, тоалетна… С две думи — съвременен комфорт… Отлично… съгласни сме… Господин Директоре, с най-голямо удоволствие заемам този апартамент.

Той легна облечен на леглото.

— Ах, господин директоре, имам малка молба към Вас.

— Кажете.

— Нека не ми носят каквото и да е до утре сутринта преди десет часа… умирам за сън.

Той се обърна към стената и пет минути по-късно вече спеше дълбоко.