813 — Двойният живот на Арсен Люпен

Силна врява… триумфиращи викове… вратата беше паднала.

— Дръжте го — извика г-н Вебер, — дръжте го!… Хванете и двамата.

— Номер… отговори… Ако я обичаш, отговори… Защо да мълчиш сега?

— Двадесет… двадесет и седем — прошепна баронът. Нечии ръце докоснаха Сернин. Срещу него бяха насочени десет револвера. Той се изправи пред агентите, които отстъпиха инстинктивно от страх.

— Ако мръднеш, Люпен — извика г-н Вебер с насочено оръжие, — ще те убия.

— Не стреляй — каза Сернин сериозно. — Излишно е, аз се предавам.

— Шегички! Това е още един от твоите номера…

— Не! — поде Сернин. — Битката е загубена. Ти нямаш право да стреляш. Аз не се съпротивлявам.

Той извади два револвера и ги хвърли на пода.

— Шегички! — поде г-н Вебер неумолимо. — Право в сърцето, момчета! При най-малкото движение — огън! При най-малката дума — огън!

Там имаше десет мъже. Той постави още. Насочи 15 ръце към мишената. И бесен, треперещ от радост и страх, процеди през зъби:

— В сърцето! В главата! Без милост! Ако мръдне, ако проговори… от упор, огън!

С ръце в джобовете, равнодушен, Сернин се усмихваше. Смъртта го дебнеше. На два пръста от слепоочията му. Пръстите се свиха върху спусъците.

— Ах! — засмя се г-н Вебер. — Удоволствие е да се види подобно нещо… И аз си представям, че този път, че ние се намесихме в твоите хиляда и един мръсни начина, господин Люпен…

Той накара да отворят капака на един голям отдушник, откъдето бързо проникна дневна светлина, и се обърна към Алтенхайм. Но за негово голямо смущение баронът, когото мислеше за мъртъв, отвори очи, мътни ужасяващи очи, вече превзети от отвъдното. Той погледна г-н Вебер… После като че потърси някого и като забеляза Сернин, се сгърчи от гняв. Можеше да се каже, че се събуждаше от своето вцепенение и че внезапно съживената омраза му върна част от силите.

Той се опря на двата си юмрука и се опита да проговори.

— Познавате го нали? — каза г-н Вебер.

— Да.

— Това е Люпен, нали?

— Да… Люпен…

Сернин слушаше все така усмихнат.

— Боже, как се забавлявам — каза той.

— Имате ли друго нещо да казвате? — попита г-н Вебер, който виждаше устните на барона да се движат отчаяно.

— Да.

— Може би за г-н Льонорман?

— Да.

— Затворили ли сте го? Къде? Отговорете…

С тялото си и с напрежение в погледа той посочи шкафа в ъгъла на стаята.

— Там… там — каза той.

— Аха,… — засмя се Люпен.

Г-н Вебер отвори. На една от дъските имаше пакет, увит в черен плат. Той го разтвори и намери шапка, малка кутия, дрехи… Вебер потръпна. Беше познал жълтозеления редингот на г-н Льонорман.

— Ах, нещастници! — провикна се той. — Убили са го.

— Не — каза Алтенхайм, кимвайки.

— Тогава?

— Това е той… той…

— Как той? Люпен ли е убил шефа?

— Не.

С диво упорство Алтенхайм се вкопчваше в живота, жаден да говори, да обвинява… Тайната, която той искаше да разкрие беше на върха на устните му, той не можеше вече да я изрече с думи.

— Хайде — настоя заместник-началникьт — г-н Льонорман е мъртъв, нали?

— Не.

— Жив ли е?

— Не.

— Не разбирам… А тези дрехи? Този редингот?

Алтенхайм се обърна към Сернин. Една мисъл осени г-н Вебер.

— Ах! Разбирам, Люпен е откраднал дрехите на г-н Льонорман и е мислил да си послужи с тях.

— Да… да…

— Не е лошо — възкликна заместник-началникът. — Това е тъкмо негов номер. В тази стая щяхме да намерим Люпен, преоблечен като г-н Льонорман, завързан може би. Това щеше да бъде спасение за него. Само че не е имал време. Нали така?

— Да… да…

Но по погледа на умиращия г-н Вебер почувства, че има още нещо и че това съвсем не беше цялата тайна. А каква беше страшната и неразгадаема загадка, която умиращият искаше да разкрие, преди да издъхне. Той запита:

— А къде е г-н Льонорман? — Там…

— Как там?

— Да.

— Но в тази стая сме само ние!

— Има… има…

— Има… Сернин…

— Сернин! Брей! Какво?

— Сернин… Льонорман…

Г-н Вебер подскочи. Внезапно просветление му дойде.

— Не, не, това е невъзможно! — шепнеше той. — Това е лудост!

Той се вгледа в своя пленник. Сернин, изглежда, се забавляваше много и присъстваше на сцената като аматьор, на който му е весело и много иска да научи развръзката.

Изтощен, Алтенхайм беше паднал по цялата си дължина. Дали щеше да умре, преди да издаде ключа към загадката, която поставяха неясните му думи? Г-н Вебер беше потресен от абсурдната и невероятна хипотеза, която не искаше да приеме. Той пак се наведе над барона.

— Обяснете се… Какво има? Каква е тази загадка…

Баронът сякаш не чуваше, погледът му беше неподвижен и втренчен. Г-н Вебер произнесе ясно, така че всяка сричка да проникне до дъното на погълнатата от мрака душа:

— Слушай… Аз разбрах добре, нали? Люпен е г-н Льонорман?

Г-н Вебер направи усилие над себе си, за да продължи, защото това изречение му се струваше чудовищно. Обаче нежните очи на барона го гледаха с тревога. Той довърши разтреперан от вълнение, сякаш беше произнесъл богохулство:

— Така е, нали? Сигурен ли си? Двамата са един и същ човек?