Ангел с часовников механизъм

— Но е по-добре да знам истината — Теса се изненада от увереността в собствения си глас. — Сега зная какъв е в действителност Нат. Болезнено е, но е по-добре от лъжите. По-добре, отколкото да продължа да обичам някой, който не ме обича. По-добре, отколкото да похабявам това чувство.

Гласът й потрепери.

— Мисля, че той те е обичал — каза Джем, — и по някакъв начин продължава да те обича. Но не може да се притесняваш за това. Да обичаш е също толкова велико нещо, колкото и да бъдеш обичан. Любовта никога не може да бъде похабена.

— Просто е трудно — Теса знаеше, че се самосъжалява, но не можа да се отърве от чувството — да си толкова самотен.

Джем се приведе напред и я погледна. Червените руни бяха като огнени върху бялата му кожа, напомниха й символите по робите на Мълчаливите братя.

— Родителите ми, също като твоите, са мъртви. Както и тези на Уил и Джеси, и дори тези на Хенри и Шарлот. Сигурен съм, че в Института няма някой, който да не е сирак. Иначе нямаше да сме тук.

Теса отвори уста и след това я затвори.

— Знам — каза тя, — съжалявам. Г оляма егоистка бях да помисля...

Той вдигна слабата си ръка.

— Не те обвинявам — каза той, — може би си тук, защото иначе ще си сама. Но същото важи и за мен. За Уил. За Джесамин. Дори, в някаква степен, за Шарлот и Хенри. Къде другаде биха осигурили такава лаборатория на Хенри? Къде другаде Шарлот ще може да ползва великолепния си ум? И къде другаде Джесамин ще може да се преструва, че мрази всички, а Уил — не няма нужда от нищо? Всички те са си направили дом от това място. По някакъв начин те не са тук просто защото няма къде другаде да идат. Те са тук, защото имат Института, а хората в него са тяхното семейство.

— Но не и моето.

— Могат да бъдат — каза Джем. — Когато за пръв път дойдох тук. бях на дванайсет. Определено не се чувствах у дома си. Виждах само, че Лондон не е като Шанхай и ми бе мъчно за вкъщи. Тогава Уил отиде в един магазин в Ийст Енд и ми купи това — той дръпна верижката около врата си и Теса видя нещо зеленикаво, което после разбра, че е зелен камък, приличащ на стисната ръка.

— Мисля, че му хареса, понеже му напомня на юмрук. Но то е също така от нефрит. Той знае, че нефритът идва от Китай, затова ми го купи и ми го окачи на верижка, за да го нося. И аз още го нося.

Споменаването на Уил накара сърцето й да се свие.

— Добре е да знам, че понякога може да бъде и мил.

Джем я загледа с проницателните си сребристи очи.

— Когато дойдох... този поглед не бе само заради прочетеното в Кодекса, нали? Уил ти е казал нещо. Какво?

Теса се поколеба.

— Той се изрази пределно ясно за това, че не иска да остана тук — каза тя най-накрая. — Че оставането ми в Института не е щастливата възможност, за която се надявах. Не и според него.

— И ми казваш това, след като вече ти наговорих как може да го възприемеш за част от семейството — каза леко съжалително Джем. — Неслучайно изглеждаше, сякаш съм ти казал нещо отвратително.

— Съжалявам — прошепна Теса.

— Недей. Уил е този, който ще съжалява — очите на Джем потъмняха. — Още утре ще го изхвърлим на улицата. Обещавам ти.

Теса подскочи.

— О, не, не може да...

Той се ухили.

— Не, разбира се. Но се почувства по-добре, нали?

— Звучи като една прекрасна мечта — студено каза Теса, но после се усмихна, което я изненада.

— Уил е... тежък характер — каза Джем, — но така е със семейството. Ако не смятах, че Институтът е най-доброто място за теб. Теса, нямаше да го кажа. Никой не избира семейството си. Знам, че се чувстваш нечовек, различна, отделена от живота и любовта, но...

Гласът му потрепери и за пръв път й прозвуча несигурен. Той прочисти гърлото си.

— Обещавам ти, че на правилния човек няма да му пука.

Преди Теса да може да отговори, нещо изтрака на прозореца. Тя погледна към Джем, който сви рамене. И той го бе чул. Тя пресече стаята и видя, че навън наистина има нещо, тъмно и крилато, като малка птичка, което се опитва да влезе. Тя се опита да отвори прозореца, но той изглеждаше заял.

Тя се обърна, но Джем вече бе до нея и отвори прозореца. Тъмната фигурка влезе вътре и полетя право към Теса. Тя вдигна ръце и го хвана във въздуха, като усети как острите метални крилца пърхат в дланите й. Докато тя го държеше, те се свиха около металния меч, готови да се събудят отново. През пръстите си долови тиктакането на механичното сърчице.

Джем се обърна от прозореца. Вятърът рошеше косата му. На жълтеникавата светлина тя блестеше като платинена.

— Какво е това?

Теса се усмихна.

— Моят ангел — каза тя.

Епилог

Бе станало късно и очите на Магнус Бейн се затваряха за сън. Той остави одите на Хораций в края на масата и се загледа замислен през прозорците с изглед към площада, макар сега по тях да се стичаха капки дъжд.