Авемпарта

Най-накрая стъпалата свършиха и Ройс погледна към откритото небе. Над себе си имаше кръгъл балкон с украсени стени като листенцата на цвете. Украсявалите го нявга статуи сега лежаха изпочупени по пода. В средата си почиваше заплашителната спяща фигура на гиларабрина, огромен чернолюспест гущер със сиви ципести криле. Лежеше свит на кълбо, положил глава на опашката си; тялото му се повдигаше с дълги, дълбоки вдишвания. Мускулестите крака завършваха с по четири двана-десетинчови нокътя, които, покрити със засъхнала кръв, оставяха дълбоки белези по пода от продраскването насън. Дълги остри зъби надничаха изпод кожеливите устни, в компанията на по-дребни, но за сметка на това привидно безредно разхвърляни такива. Ушите му лежаха отпуснати на главата, очите бяха закрити зад широки клепачи и се движеха в мрачни видения, които Ройс дори и не искаше да си представя. Дългата опашка, увенчана с остър костен връх, потрепваше.

Ройс се улови, че се взира и прокле собствената си глупост. Това определено представляваше удивителна гледка, но сега не му бе времето да се разсейва. Концентрацията бе всичко, което го делеше от сигурна смърт.

Винаги бе ненавиждал местата с животни. Хрътките се разлайваха и при най-малкия звук или миризма. Бе съумявал да се промъкне покрай много спящи кучета, но някои бяха успели да го надушат без предупреждение. Стегна се и откъсна поглед от гиганта, за да огледа останалата част от стаята. Цареше пълно безредие с боклуци и счупени предмети. Като се вгледа по-внимателно обаче, Ройс откри, че боклуците имат далеч по-ужасно значение. Разпозна кървави парчета от роклята на Мей Дрън-дъл, въргалящи се с парчета скалп и сиви кичури коса. По пода имаше и други, също толкова отвратителни парчетии - ръце, крака, длани, пръсти... Забеляза Мили, кобилата на Ейдриън, или по-скоро един от задните й крака, както и опашката. Недалеч видя седлото и мечовете на Ейдриън. За щастие бяха лесно достижими.

Докато започваше да обикаля около купчината, движейки се с бавната дисциплина на ловуваща богомолка, нещо привлече вниманието му. Телата и окъсаните дрехи лежаха на върха на купчината от кокали и камъни. Но дълбоко под тях, в основата Ройс забеляза характерния блясък на стомана. Бе съвсем малко ъгълче, не по-голямо от монетка (за каквото и го помисли първоначално), но блясъкът не можеше да бъде сбъркан. Бе същият като този на мечовете, които бе видял надолу по стълбите.

Едва поемайки си дъх - всяко движение разтегнато до такава бавност, че би отбягнало и от директен взор - Ройс се приближи до звяра и гнусното му съкровище. Мушна ръка и бавно започна да изтегля меча.

Измъкваше го без усилие или издайнически шум, но още преди да го е изтеглил целия, Ройс усети, че нещо не е наред. Не беше достатъчно тежко. Дори като се вземеше предвид лекотата на елфическия метал, мечът изглеждаше подозрително лек. Не след дълго узна причината: бе изтеглил само парче от меча. Взирайки се в пречупеното острие, Ройс осъзна, че догадката му е била правилна. Гиларабринът не бе някакво глупаво животно, дресирано да убива. Този призован демон притежаваше достатъчно съзнание, за да знае, че има само едно нещо, което може да го застраши - острие, върху което е изгравирано името му. Чудовището бе взело предпазни мерки и беше строшило оръжието, при което бе прекъснало името и мечът ставаше неизползваем. Ройс не можеше да види другата половина, но бе очевидно къде е скрита. Другото парче лежеше на единственото място, откъде Ройс не можеше да го открадне - под самия спящ гиларабрин.

Глава 11 Гиларабрин

Почти се бе смрачило, когато нарамилият три меча Ройс намери Ейд-риън и Магнус при кладенеца. Селото бе празно, обитателите му се бяха сврели из колибите си и с изключение на далечния долитащ от замъка шум, нощта бе тиха.

- Крайно време беше - рече Ейдриън, скачайки на крака при вида на партньора си.

- Ето ти екипировката - Ройс му подаде оръжията. - И друг път бъди по-внимателен. Имам си по-важна работа от това да съм ти личен прислужник.

Ейдриън зарадвано взе оръжията си и започна да си закопчава коланите:

- Бях започнал да се притеснявам, че църквата те е хванала.

- Църквата? - запита Ройс.

- Луис Гай ме тормозеше по-рано днес.

- Стражът?

- Да. Разпитваше ме за спътниците ми и отпраши нагоре по реката. Оттогава не съм го виждал. Останах с впечатлението, че търси Есра. А той впрочем къде е? При реката ли го остави?

- Не се е отбивал? - запита Ройс. Двамата поклатиха глави. - Не означава нищо, би бил глупак да дойде в селото. Най-вероятно се крие в гората.

- Стига да не се е удавил - каза Ейдриън. - Ти защо го остави?

- Той имаше силно „ не ме следвай “

излъчване, което при нормални обстоятелства означаваше, че бих го проследил, но други неща ми бяха на главата. Докато се усетя и слънцето вече залязваше. Реших, че вече си е тръгнал.

- Намери ли нещо ценно вътре? Бижута? Злато?

Ройс внезапно се почувства глупаво.

- Изобщо не ми мина през ума да потърся.

- Какво?

- Забравих.

- И какво прави там цял ден?