Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

Преди около осемнадесет години отидох в Куме, в Кампания, и посетих сибилата в каменната й пещера в планината Гаурус. В Куме винаги има сибила, защото, щом някоя умре, замества я веднага нейната послушничка; но не всички са еднакво прочути. Някои през цялата си дълга служба не се удостояват с нито едно едничко предсказание от Аполон. Други предсказват — вярно е, но са осенени по-скоро от Бакхус, отколкото от Аполон, ако се съди по пиянския брътвеж, който излиза из устните им; а всичко това злепоставя доброто име на оракула. До идването на Дейфоба, с която Август често се съветваше, а после и на Амалтея, която е все още жива и много прочута, близо триста години не се бе появявала нито една истинска сибила. Пещерата се намира зад красив малък гръцки храм, посветен на Аполон и Артемида — някога Куме е била еолийска гръцка колония. Над портала има старинен позлатен фриз, приписван на Дедал, макар това да е съвсем невероятно, защото фризът не е по-стар от петстотин години, всъщност едва ли има толкова, а Дедал е живял преди най-малко хиляда и сто. В него е представена историята на Тезей и Минотавъра, който той убива в критския лабиринт. Преди да ми разрешат да посетя сибилата, в този храм трябваше да принеса в жертва един млад бик и една овца — съответно на Аполон и на Артемида. Беше студен декемврийски ден. Пещерата представляваше ужасяваща дупка, издълбана в здравата скала; пътеката до нея бе стръмна, криволичеща, непрогледно тъмна и пълна с прилепи. Аз отидох преоблечен, но сибилата ме позна. Издало ме е сигурно заекването. Като дете заеквах силно и макар че с помощта на специалисти по дикция постепенно се научих да овладявам говора си при тържествени случаи, в личния си живот и когато съм напрегнат, все още понякога се запъвам, като говоря; така стана и в Куме.

Стигнах до вътрешната пещера, след като с мъка изпълзях по стъпалата, и видях сибилата — по-скоро маймуна, отколкото жена, седнала на стол в някаква провисена от тавана клетка, облечена беше в червена дреха, а единственият светъл лъч, падащ косо надолу, изтръгваше червени отблясъци от изцъклените й очи. Беззъбата й уста бе ухилена. Наоколо миришеше на мърша. Но все пак някак си успях да изговоря поздрава, който си бях подготвил. Тя не отвърна. Много по-късно научих, че това било мумифицираното тяло на Дейфоба, предишната сибила, починала неотдавна сто и десет годишна; клепачите й били подпрени със стъклени камъчета, посребрени отвътре, за да блестят. Действуващата сибила всякога живееше със своята предшественичка. Та заковал съм се, изглежда, пред Дейфоба разтреперан, кривейки лице в угоднически гримаси — мигове съм стоял, а ми се стори цяла вечност. Най-сетне живата сибила, чието име беше Амалтея и беше млада жена, ми се разкри. Червеният лъч угасна. Дейфоба изчезна — някой, вероятно послушничката, беше покрил прозорчето от червено стъкло — и друг един лъч, бял, проблесна изведнъж и озари Амалтея, седнала в сянката отзад, върху трон от слонова кост. Имаше красиво, безумно лице с високо чело и седеше неподвижна като Дейфоба. Но нейните очи бяха затворени. Коленете ми се разтрепериха, започнах неудържимо да заеквам.

— О, сиб… сиб… сиб… сиб… — подхванах аз. Тя отвори очи, намръщи се и ме подигра:

— О, Кла… Кла… Кла…

Засрамих се и някак си успях да си припомня онова, за което бях дошъл. Изрекох с голямо усилие:

— О, сибило, дошъл съм да те питам за съдбата на Рим и за моята лична съдба.

Лицето й постепенно се измени, пророческият дух я завладя, започна да се гърчи и задъхва, а из галериите сякаш духнаха ветрове, светлината се скри и сибилата произнесе следните гръцки стихове с гласа на самия бог:

Проклетият пунически, ще страдаи задушен от златната грамада,

не ще се изцери, а ще запада.В устата му мухи ще се тълпят,очите гнойни гнусно ще сълзят,смъртта му даже всички ще проспят.

А после вдигна ръце над главата си и подхвана отново:

След десет зими, в ден предначертан,Кла-Клавдий ще получи дар незван —от него не, от всеки друг мечтан.Подире му ласкатели ще тичат,

а той ще фъфли, куцайки, ще срича,от устните му лиги ще се стичат.Но млъкне ли след сетния си часи минат девет века оттогаз,Кла-Кла ще заговори с ясен глас.

Тук богът се изсмя през нейните уста — драг и същевременно ужасяващ звук: „Хо! Хо! Хо!“ Аз се поклоних, извърнах се и се втурнах, залитайки, навън, препънах се и се търколих с главата надолу по първата редица от натрошени стъпала, разбих челото и коленете си и с усилие се измъкнах навън, а страхотният смях не секваше зад мене.