Аз, Клавдий

Веднъж видях една странна рисунка във вътрешността на един старинен кедров сандък, правен, струва ми се, някъде в Северна Сирия. Надписът на гръцки гласеше: „Отровата е царица“, а лицето на Отровата, макар да бе изобразено поне сто години преди Ливиното рождение, беше досущ като лицето на Ливия. И тъкмо тук трябва да разкажа за Марцел, сина на Октавия от предишния й съпруг. Август, който бил много привързан към Марцел, го осиновил и му възложил отговорни административни длъжности, макар Марцел да бил още прекалено млад; освен това го оженил за Юлия. Преобладаващото мнение в Рим било, че възнамерявал да направи Марцел свой наследник. Ливия не се възпротивила на осиновяването, дори като че ли била доволна и отдала всички сили да спечели обичта и доверието на Марцел. Предаността й към него изглеждала безгранична. Именно по неин съвет Август го издигнал тъй бърже по ранг; а пък Марцел, който знаел за всичко това, бил съответно благодарен.

Подбудите на Ливия в облагодетелствуването на Марцел се тълкували от неколцина проницателни наблюдатели като опит се събуди завистта на Агрипа. Агрипа бил най-изтъкнатата личност в Рим след Август: човек от долно потекло, но най-старият приятел на Август и много способен генерал и адмирал. До този момент Ливия правела всичко по силите си да поддържа приятелството на Агрипа към Август. Той бил амбициозен, но с мярка; никога нямало да дръзне да си оспорва първенството с Август, от когото се възхищавал безкрайно, и не мечтаел за по-голяма слава от тази да бъде най-довереният му министър. Още повече, прекалено много се срамувал от скромния си произход и Ливия с поведението си на видна патрицианка винаги съумявала да го държи в подчинение. Но той бил нужен на Ливия и Август не толкова заради услугите, които им оказвал, не и поради своето верноподаничество, нито пък за това, че бил обичан от народа и от Сената. Нужен им бил за следното: според една измислица, разпространена първоначално от самата Ливия, смятало се, че той от името на народа бди и наблюдава за политическото поведение на Август. На прочутите лъжедебати след свалянето на Антоний, разиграни в Сената между Август и неговите двамина приятели Агрипа и Меценат, ролята на Агрипа била да го съветва да не присвоява върховната власт; за да можело пък неговите думи да бъдат оборени от аргументите на Меценат и ентусиазираното настояване на Сената. Тогава именно Агрипа заявил, че ще служи вярно на Август, докато последният опазва върховната власт неопетнена и не се опитва да я превърне в произволна тирания. Та оттогава народът му вярвал и гледал на него като на страж срещу тиранството; затова всичко, което приемал Агрипа, приемал и народът. И сега тези същите проницателни наблюдатели смятали, че Ливия е подхванала много опасна игра, опитвайки се да накара Агрипа да завижда на Марцел, и всички следели развоя на събитията с голям интерес. Твърде вероятно било, казвали, обичта й към Марцел да е само преструвка, която да подмами Агрипа да го отстрани от пътя си. Чуло се, че някой много предан роднина на Агрипа му бил предложил да се скара с Марцел и да го убие; но че Агрипа, макар дълбоко обхванат от завистта, предвидена от Ливия, се оказал достатъчно почтен, за да отхвърли подобно злостно предложение.

Всички предполагали, че Август вече е направил Марцел свой главен наследник и че Марцел ще наследи не само огромното му богатство, но заедно с богатството и монархията — а как иначе да пиша за нея освен с тази дума? Вследствие на това Агрипа заявил, че наистина е предан на Август и не съжалява за решението си да подкрепя властта му, но че има едно нещо, което той като патриотичен гражданин в никакъв случай нямало да позволи, а именно — монархията да стане наследствена. Но междувременно Марцел бил станал толкова популярен, колкото и самият Агрипа, а мнозина младежи с титли от благородно потекло, за които въпросът: „Монархия или република?“ звучал вече твърде отвлечено, започвали да се умилкват наоколо му, с надеждата да се облагодетелствуват от него, когато той замести Август. Тази всеобща готовност да се приеме благосклонно това продължение на монархията, изглежда, се понравила на Ливия, но тя поверително заявила, че при един печален случай, като, да речем, смъртта или заболяването на Август, прякото ръководство на държавните работи — до момента, когато въпросите ще се уредят с декрети на Сената, би трябвало да се повери в ръце, далеч по-опитни от тези на Марцел. Обаче Марцел бил толкова обичан от Август, че макар частните изявления на Ливия обикновено да приемали после формата на обществени укази, в този случай никой не й обърнал особено внимание: и поклонниците на Марцел ставали все повече и повече.

Проницателните наблюдатели се чудели как ще се справи Ливия с това ново положение; но щастието, изглежда, не я оставяло.