Аз, вещицата

Познатият ритуал с пускането на лодката на вода свърши работа. Когато се плъзна от кея през мъглата, вече се чувствах почти нормално.

В мъгливо време гребането прилича още повече на летене. Влагата приглушава обичайните звуци от птиците и автомобилите и усилва припляскването на греблата във водата и свистенето на въздуха покрай лодката. Без очертанията на брега и познатите ориентири те водят само инстинктите.

Успях да постигна перфектен ритъм със скула, ушите ми улавяха и най-малката промяна в звука на греблата, която ми подсказваше дали съм се приближила прекалено към брега, а очите ми — всяка сянка на разминаваща се с мен лодка. Мъглата бе толкова гъста, та си помислих дали да не обърна, но дългата река пред мен ме мамеше неустоимо.

Когато приближих таверната, внимателно обърнах лодката. Двама гребци зад мен обсъждаха разгорещено печелившите стратегии в характерния за Оксфорд и Кембридж гребен стил.

— Искате ли да минете пред мен? — извиках им аз.

— Разбира се! — получих незабавен отговор. Двамата се стрелнаха покрай мен, без да нарушават ритъма си.

Звукът от греблата им заглъхна в далечината. Реших да се връщам към хангара и да приключвам за днес. Оказа се кратка тренировка, но поне помогна на схващането ми от третата поредна нощ на недоспиване.

Прибрах лодката и греблата, заключих хангара и тръгнах бавно към градчето. Беше толкова тихо в ранните утринни часове, че губех представа за място и време. Затворих очи и си представих, че съм в нищото — не в Оксфорд, нито на което и да е друго място, което си имаше име.

Когато пак ги отворих, пред мен бе изплувало някакво тъмно очертание. Затаих дъх от страх. Сянката се втурна към мен и ръцете ми инстинктивно се вдигнаха нагоре, за да ме предпазят от опасността.

— Даяна, извинявай. Помислих, че си ме видяла. — Беше Матю Клермон. Лицето му бе сгърчено от притеснение.

— Вървях със затворени очи. — Сграбчих пуловера си на врата, а той отстъпи назад. Облегнах се на едно дърво, докато дишането ми се успокои.

— Би ли ми казала нещо? — попита Клермон, когато сърцето ми спря да бие учестено.

— Не и ако се каниш да ме питаш какво правя край реката в мъглата, когато вампири, демони и вещици ме следят. — Нямах нужда от лекция, не и тази сутрин.

— Не. — В гласа му се прокрадна лек сарказъм. — Макар че това е добър въпрос. Исках да те питам защо вървиш със затворени очи.

Засмях се.

— Какво, ти не го ли правиш?

Матю поклати глава.

— Вампирите имат само пет сетива. Смятаме за правилно да използваме всички — подхвърли той с насмешка.

— Няма никаква магия в това, Матю. А е игра, която играя от дете. Побъркваше леля ми. Все се прибирах у дома с надраскани и насинени крака от тичане през храсти и дървета.

Вампирът изглеждаше угрижен. Бръкна в джобовете на сивите си панталони и се загледа в мъглата. Днес бе облечен в сиво-син пуловер, който правеше косата му по-тъмна, но не носеше сако. Странен пропуск в това време. Изведнъж се почувствах размъкната, прииска ми се на клина ми за гребане да нямаше дупка отзад на лявото бедро от триенето в лодката.

— Как мина гребането тази сутрин? — попита накрая Клермон, сякаш вече не знаеше. Не бе излязъл на утринна разходка.

— Добре — отвърнах кратко.

— Няма много хора наоколо толкова рано.

— Не, но аз обичам реката да е празна.

— Не е ли рисковано да се гребе в такова време, когато малцина са навън? — Тонът му бе приятелски и ако не беше вампирът, който следеше всяка моя стъпка, може би щях да приема въпроса му като несръчен опит за завързване на разговор.

— Защо да е рисковано?

— Ако се случи нещо, може и никой да не те види.

Никога преди не се бях страхувала, докато бях в реката, но той имаше известно право. Въпреки това свих рамене.

— Студентите идват в понеделник. Наслаждавам се на спокойствието, докато го има.

— Наистина ли семестърът започва следващата седмица? — Клермон изглеждаше искрено изненадан.

— Нали си на щат във факултет? — засмях се аз.

— Технически — да, но не се срещам със студенти. Назначен съм по-скоро в качеството си на изследовател. — Стисна устни. Не обичаше да му се смеят.

— Сигурно е хубаво така. — Мислех си за залата с триста места за въвеждащата ми лекция и притеснените първокурсници.

— По-спокойно е. Апаратурата в лабораторията ми не задава въпроси защо работя до късно. А си имам и двама асистенти — д-р Шепард и д-р Уитмор, така че не съм напълно сам.

Въздухът беше влажен, умирах от студ. А и ми се струваше неестествено да си разменям любезности с вампир в мъгливата мрачна утрин.

— Трябва да се прибирам.

— Искаш ли да те закарам?

Преди четири дни не бих приела такова предложение от вампир, но сега идеята ми се стори отлична. Пък и щях да имам възможност да попитам защо биохимик се интересува от алхимичен ръкопис от седемнайсети век.

— Разбира се — приех.

Свенливият, но доволен поглед на Клермон бе напълно обезоръжаващ.