Аз, вещицата

— Често ли преглеждаш пациенти? — Налях и на двамата димящ чай, който беше толкова силен, че лъжичката можеше да стои изправена в него. Ръцете ми леко започнаха да треперят, когато си представих как вампирът обикаля отделенията на „Джон Радклиф“, в които лежат болни и ранени хора.

— Не — отвърна той, докато си играеше със захарницата. — Само когато имат спешни случаи.

Бутнах едната чаша към него и забих поглед в захарницата. Той ми я подаде. Сложих си точно половин лъжичка захар и половин чаша мляко в чая. Точно така го обичах — черен като катран, съвсем малко захар, колкото да убие горчивината, и достатъчно мляко, за да не изглежда като супа. След това разбърках сместа по часовниковата стрелка. След като се уверих, че няма да си изгоря езика, отпих. Идеално.

Вампирът се усмихна.

— Какво? — попитах аз.

— Никога не съм виждал някой да се отнася към чая си с такова внимание и към най-малката подробност.

— Значи не си прекарал много време със сериозните любители на чай. Най-важното е да прецениш колко е силен, преди да добавиш захарта и млякото. — Димящата му чаша стоеше недокосната пред него. — Доколкото виждам, ти предпочиташ да го пиеш чист.

— Чаят не е моето питие — каза той с леко отпаднал глас.

— А кое е твоето питие? — В мига, в който произнесох въпроса, вече исках да си върна думите обратно. Развеселеното му изражение веднага се смени с ясно изразен гняв.

— Трябва ли да ме питаш? — процеди той унищожително. — Дори човешките същества знаят отговора на този въпрос.

— Извинявай. Не биваше. — Стиснах дръжката на чашата и се опитах да се успокоя.

— Не, не биваше.

Пиех си чая мълчаливо. И двамата вдигнахме глави, когато Стеф се приближи с табла с препечен хляб и чиния с яйца и бекон.

— Според мама имате нужда от зеленчуци — обясни Стеф, когато видя как очите ми се разшириха при гледката на купчината пържени гъби и домати, придружаваща закуската ми. — Каза, че сте бледа като смъртта.

— Благодаря! — отвърнах. Но критиката на Мери не повлия никак на одобрението ми към допълнителната храна.

Стеф се усмихна широко, а Клермон ме възнагради с лека усмивка, когато взех вилицата и се заех със закуската си.

Всичко беше топло и ароматно, хрупкаво на повърхността и топящо се и крехко в средата. След като утолих глада си, атакувах таблата с филийките. Взех първото триъгълниче и го намазах с масло. Вампирът ме гледаше как се храня със същото внимание, с което ме бе наблюдавал как приготвям чая си.

— И защо си мълчим? — осмелих се да попитам аз и захапах филията, за да го задължа да отговори.

— Защо история? — Прозвуча дружелюбно, но нямаше да се даде така лесно.

— Първо ти.

— Предполагам, че ми е нужно да знам защо съм на тази земя — каза той, забил поглед в масата. Опитваше се да построи някаква нестабилна конструкция от захарницата и опаковки от подсладител.

Вледених се, когато забелязах приликата между неговото обяснение и това, което Агата ми бе разказала предния ден за Ашмол.

— Този въпрос е за философите, не за учените. — Облизах капка масло от пръста си, за да прикрия объркването си.

Изведнъж в очите му отново проблесна гняв.

— Нали не вярваш, че на учените не им пука защо сме тук?

— Те се интересуват от въпроса „защо“ — съгласих се аз, като го държах внимателно под око. Внезапните промени в настроението му бяха плашещи. — Но като че ли в момента ги вълнува само „как“ — как работи тялото, как се движат планетите.

Клермон изсумтя.

— Не и добрите учени. — Хората зад него станаха да си ходят и той се стегна, готов да скочи, ако се втурнат към масата.

— А ти си добър учен.

Остави оценката ми без коментар.

— Някой ден ще трябва да ми обясниш връзката между неврологията, изследванията на ДНК, поведението на животните и еволюцията. На пръв поглед нямат много общо. — Отхапах пак от препечената филийка.

Лявата вежда на Клермон се повдигна.

— Виждам, че си направила справка с научните списания — подхвърли той рязко.

Свих рамене.

— Ти имаше нечестно предимство. Знаеше всичко за работата ми. Просто изравних резултата.

Той промърмори нещо под носа си, което ми прозвуча на френски.

— Имах много време за размисъл — заговори с равен тон на английски, като прибави към замъка, който строеше, още една опаковка от подсладител. — Няма връзка между тях.

— Лъжец — казах тихо.

Никак не се изненадах, че обвинението ми разгневи Клермон, но бързината, с която се сменяха настроенията му, продължаваше да ме учудва. Това ми напомни, че закусвах със същество, което можеше да бъде смъртоносно.

— Тогава ми кажи каква е връзката — поиска той през стиснати зъби.

— Не съм много сигурна — започнах замислено. — Нещо ги свързва, нещо, което обединява изследователските ти интереси и им придава смисъл. Единственото друго обяснение е, че си интелектуална пеперудка — което е нелепо, като се има предвид колко високо те ценят. Или пък лесно се отегчаваш. На пръв поглед не си способен да изпиташ интелектуална досада. А всъщност е точно обратното.