Бар „Последен шанс“

Кетрин не беше първа. Освен помощниците й Бренда, Кармайн и Хенри, се виждаше и групичка „творци“, които се смятаха за истинския персонал и страняха от бандата бюрократи, стиснали здраво юздите на разходите. Творците, издокарани по последна мода, в момента довършваха презентацията, която щяха да изнесат в понеделник пред компания за производство на тампони. Виждаха се безброй образи на усмихнати момичета, кацнали на Луната или на фона на жълт пейзаж, който представляваше планетата Венера. Музикалното оформление бе „Свобода“ на Джордж Майкъл. Мотото на рекламата бе „Най-добрият женски продукт във Вселената“.

За рекламите на тампони съществуваха две установени правила: за продукта се говори само с евфемизми и никъде не се появява червено.

Всички автоматично вдигнаха глави, когато Кетрин влезе в офиса, но щом видяха, че е тя, отново се наведоха. Не беше особено популярна сред колегите си. Не ходеше да се напива с тях няколко пъти седмично, нито пък спеше с някого от мъжете, затова те просто забравяха за съществуването й.

Сексът стоеше на едно от първите места в списъка с дейности на „Брийн Хелмсфорд“. И тъй като често се оказваше, че някой е спал с всичките си колеги от противоположния пол, пристигането на нов служител внасяше повече оживление, отколкото получаването на нова поръчка. За щастие творците бяха уволнявани и заменяни с такава скорост, че в компанията винаги имаше свежа кръв и нови тела, с които да си легнеш.

Наричаха Кетрин „Снежната кралица“. Тя го знаеше и единственото й възражение бе, че творците в една рекламна агенция би трябвало да проявят повече въображение.

Шефът на тампонената поръчка Джо Рот стоеше сред петима творци, които говореха разпалено, без да се изслушват един друг.

— Всеки знае, че можеш да скачаш с бънджи, ако носиш тампон.

— Да, но бънджи скоковете вече не са на мода.

— В момента е модерно кацането на някоя планета в Космоса.

Джо проследи с поглед как Кетрин отиде до бюрото си и включи компютъра.

— Добра работа, момчета! — похвали ги той. — Дори аз бих си купил от тези тампони. Направо ми се иска да имах мензис. А сега ни моля да ме извините. Време е за ежедневното ми разочарование.

Джо Рот бе изключително заинтригуван от Кетрин. Работеше в „Брийн Хелмсфорд“ едва от три седмици, което в рекламните агенции бе цяла вечност. Обикновено периодът бе предостатъчен да получиш страхотна поръчка, да те повишат два пъти, да те хванат в леглото с жената на шефа, да загубиш сериозна поръчка и да те уволнят. Естествено Джо смяташе, че зл три седмици би трябвало да постигне известен напредък с Кетрин, но вече не бе толкова сигурен.

През първия му работен ден Фред Франклин, дебел четиридесетгодишен пияница от Ланкастър, който му се падаше шеф, го отведе настрани. Първо се поинтересува кой е любимият отбор на Джо — беше „Арсенал“. После му каза няколко мъдри думи за новата работа: къде се намира машината за кафе, как да раздува разходите си и най-важното — кои жени си заслужава да сваля.

— Ето например Мартини — каза Фред, като посочи висока червенокоса зъбла. — Всеки може да се уреди.

— Мислех, че името й е Саманта — учуди се Джо.

— Технически погледнато е така — призна Фред. — Но я наричаме Мартини, защото е готова по всяко време и на всяко място. Страхотна е — ухили се той. — Би направила всичко. Абсолютно всичко! И никога не иска разните тъпотии, за които настояват повечето жени.

— Имаш предвид цветя и бонбони?

— Имам предвид телефонни обаждания или пък да помниш името й. Просто си пада по секса. Би те оставила дори да гледаш телевизия, докато го правиш. Страхотна е! — повтори Фред, после изрече най-голямата похвала, която би могъл да даде за жена. — Тя е като мъж с цици. А Флора — посочи той дребна жена с руси къдрици — прави чудеса с масло за масаж и хавлиена кърпа, но е малко смахната. Звънна на жена ми и й каза…

— Мислех, че името й е Кони — прекъсна го Джо.

— Така е — потвърди Фред. — Но я наричаме Флора, защото…

— … лесно се разтваря — сухо довърши Джо.

Фред му се усмихна доволно.

— Бързо загряваш! Смятам, че тук ще ти хареса, синко.

Джо не беше толкова сигурен.

— А какво ще кажеш за счетоводителката Кетрин? — попита небрежно той.

— Коя?

— Нали знаеш, онази слабичката сладурана, дето вечно носи костюми.

— Сладурана? — обърка се Фред. — Слабичка? Да не говориш за Лоло? — посочи той тъмнокосо, изключително мършаво момиче. — Не си падам по нея. Е, накарай я да направи онова нещо с пастата за зъби, докато ти смуче пишката. Но те предупреждавам, че не гълта. Страхува се да не надебелее.

— Мислех, че името й е Диърдри.

— Така е — потвърди Фред. — Прякорът й е Лоло, защото вечно е депресирана. Ревлива крава. Но поне не може да хленчи, докато ти прави свирка.

— Разбирам — кимна Джо, — но нямах предвид нея, а малкото ирландско момиченце.

Фред бе толкова шокиран, че едва проговори:

— Тази ли бе! — каза той накрая. — Тази суха стара чанта!

— Великолепна е — изненадано отвърна Джо.