Баудолино

Естествено всеки предложи да бъде пребъркана неговата торба, но Поета се разсмя.

— Ако някой е взел Градала, оставил го е на скрито място в този замък, за да дойде по-късно да си го вземе.

Какво трябваше да направим? Ако младият Фридрих не ни попречеше, трябваше да тръгнем всички заедно за царството на отец Йоан и никой нямаше да остане, за да дойде и да вземе Градала. Аз казах, че положението е ужасно, че сме предприели едно пътуване, изпълнено с опасности, и че всеки трябва да разчита на подкрепата на другите, а сега всеки (освен един) ще подозира останалите, че някой от тях е убил Фридрих. Поета отговори, че няма друг начин, и беше прав, дявол да го вземе. Щяхме да се впуснем в едно от най-големите приключения, които са предприемали някога добри християни, а между нас цареше недоверие, всеки подозираше всеки.

— И тръгнахте ли? — запита Никита.

— Не веднага, щеше да прилича на бягство. Целият двор се събра, за да реши бъдещето на похода. Войската се разпадаше, мнозина искаха да се върнат у дома по море, други — да отплават за Антиохия, трети — за Триполи. Младият Фридрих реши да продължи по суша. След това започнаха да обсъждат какво да правят с тялото на императора, едни предлагаха да се извадят вътрешностите му, които се разлагат най-бързо, и да ги погребат веднага, други настояваха това да стане, когато стигнат в Тарс, родината на апостол Павел. Но останалата част от трупа не можеше да бъде запазена задълго и рано или късно трябваше да бъде сварена в смес от вода и вино, докато месата не се отделят от костите и не бъдат заровени веднага, а останалото не бъде отнесено в Йерусалим след превземането му и положено там в гробница. Знаех, че преди да бъде сварено, тялото трябва да бъде разчленено, но не исках да присъствам на този ужас.

— Чувал съм да казват, че така и не се разбрало какво е станало с тези кости.

— И аз съм чувал същото. Бедният ми осиновител. Малко след пристигането си в Палестина умря и младият Фридрих, изтерзан от мъката и от трудностите на пътя. Впрочем нито Ричард Лъвското сърце, нито Филип Август са стигали някога в Йерусалим. Този поход се е оказвал злощастен за всички. Но всичко това научих едва тази година, когато се върнах в Константинопол. В онези дни в Киликия успях да убедя Фридрих Швабски, че за да изпълним завета на баща му, ние трябва да заминем за Индиите. Стори ми се, че синът прие с облекчение това предложение. Искаше само да знае колко коне и припаси ще са ми нужни. „Сбогом, Баудолино — каза ми, — мисля, че повече няма да се видим.“ Навярно смяташе, че аз ще се спомина нейде из далечните страни, но всъщност се спомина той, нещастникът. Не беше лошо момче, макар да бе разяден от унижението и завистта.

Изпълнени с подозрение един към друг, нашите приятели трябвало да решат кой ще бъде включен в пътешествието. Поета настоявал да бъдат дванайсет на брой. Ако искали да бъдат посрещани с уважение по пътя към земята на отец Йоан, било препоръчително хората да ги смятат за дванайсетимата влъхви, които се връщали от поклонението в яслите. Но тъй като не било сигурно, че влъхвите били наистина дванайсет, а не трима, никой от приятелите не бивало да твърди, че са влъхвите; нещо повече, ако някой ги питал, трябвало да отричат — като хора, които не желаят да издадат много важна тайна. Като отричали така, който искал да повярва, щял да повярва. Вярата на другите щяла да превърне в истина техните недомлъвки.

Били значи Баудолино, Поета, Борон, Киот, Абдул, Соломон и Бойди. Без Зосим не можело, защото той продължавал да се кълне, че знаел наизуст картата на Козма, и макар на всички да им било неприятно, че този мошеник щял да минава за един от влъхвите, нямало как да му придирват много-много. Трябвали им още четирима. В този момент Баудолино имал доверие само в александрийците и вече бил разкрил намеренията си пред Кутика от Куарниенто, пред брата на Коландрина, Коландрино Гуаско, пред Прасето и пред Алерамо Скакабароци, когото наричали Мулето, но иначе бил як мъж, верен приятел и не задавал много въпроси. Те били приели, тъй като вече и на тях им се струвало, че до Йерусалим май никой нямало да стигне. Младият Фридрих им дал дванайсет коня, седем мулета и храна за една седмица. След туй, казал, Божието провидение ще се погрижи за вас.

Докато се подготвяли за път, към тях се приближил Ардзроуни и ги заговорил със същата смирена любезност, с която преди се бил обръщал към императора:

— Скъпи мои приятели, зная, че тръгвате към едно далечно царство…

— А откъде си го узнал, господин Ардзроуни? — запитал Поета, изпълнен с подозрения.

— Носят се слухове… Чух да се говори и за една чаша…

— Която ти никога не си виждал, нали? — намесил се Баудолино, като се приближил до него толкова, че оня бил принуден да отстъпи.

— Никога. Но съм слушал за нея.

— Щом знаеш толкова неща — казал тогава Поета, — не знаеш ли случайно някой да е влизал в тази стая, докато императорът се давеше в реката?

— Наистина ли се е давел? — запитал Ардзроуни. — Или така мисли неговият син засега?