Баудолино

— Приятели — казал Поета, — повече от ясно е, че този човек ни заплашва. При бъркотията, която е настъпила тия дни в лагера и замъка, няма да е трудно да му забием един нож в гърба и да го захвърлим някъде. Но преди това бих искал да знам какво иска от нас. Ако дотрябва, ще му прережа гърлото по-късно.

— Господарю и приятелю мой — казал Ардзроуни, — не желая вашата гибел, а само да избягна своята. Императорът умря на моята земя, като яде моята храна и пи от моето вино. От страна на императорските служители вече не бих могъл да очаквам услуга или закрила. Ще съм им благодарен, ако изобщо ме оставят невредим. Но тук съм в опасност. Откак подслоних Фридрих, владетелят Левон разбра, че искам да го привлека на своя страна срещу него. Той не можеше да ми стори нищо, докато Фридрих беше жив — и това доказва, че смъртта на този мъж е за мен най-голямо нещастие. Сега Левон ще каже, че по моя вина той, владетелят на арменците, не е успял да опази живота на най-прочутия от своите съюзници. Чудесен повод да ме прати на смърт. Нямам друг изход. Трябва да изчезна задълго и да се върна с нещо, което да ми придаде отново уважение и авторитет. Вие тръгвате да търсите земята на отец Йоан и ако успеете да я откриете, пътуването ви ще се превърне в славен поход. Искам да дойда с вас. С това освен всичко ще ви докажа, че не съм взел чашата, за която говорите, защото, ако я бях взел, щях да остана тук и да я продам на някого. Познавам добре земите на изток и бих могъл да ви бъда полезен. Зная, че херцогът не ви е дал пари, но аз ще взема със себе си малкото злато, с което разполагам. И накрая, Баудолино го знае, имам седем скъпи реликви, седем глави на свети Йоан Кръстител, и по пътя бихме могли да ги продадем: една — тук, друга — там.

— А ако откажем — спрял го Баудолино, — ти би отишъл да подшушнеш на Фридрих Швабски, че ние сме виновни за смъртта на баща му.

— Не съм го казал.

— Слушай, Ардзроуни, ти не си човекът, който бих взел със себе си където и да било, но в това наше проклето приключение има опасност всеки да стане враг с всеки. Значи един враг повече, един — по-малко, няма значение.

— Всъщност този човек ще ни бъде в тежест — обадил се Поета, — вече сме дванайсет на брой, тринайсетият носи нещастие.

Докато разговаряли, Баудолино размишлявал за главите на Кръстителя. Не бил убеден, че тези глави можели да бъдат взети на сериозно, но ако хората ги вземели на сериозно, те без съмнение щели да струват цяло състояние. Отишъл в стаичката, където ги бил открил, вдигнал една и я разгледал внимателно. Била изработена добре, изваяното лице на светеца с големи широко отворени очи без зеници внушавало свети мисли. Разбира се, когато всичките седем били наредени една до друга, измамата се набивала на очи, но ако се покажели една по една, всяка можела да изглежда убедителна. Оставил главата върху скрина и се върнал при другите.

Трима от тях били съгласни да приемат Ардзроуни, останалите се колебаели. Борон казал, че Ардзроуни все пак винаги изглеждал като високопоставен човек, а Зосим, дори само от уважение към дванайсетимата достопочтени мъже, можел да мине за коняр. Поета възразил, че влъхвите или имали всеки по десет слуги, или пътували инкогнито и сами, и че един-единствен коняр щял да прави лошо впечатление. Що се отнасяло до главите, можели да ги вземат и без да вземат Ардзроуни. При тези думи Ардзроуни се разплакал и започнал да повтаря, че наистина искали смъртта му. В края на краищата отложили решението за следващия ден.

И тъкмо на следващия ден, когато слънцето вече било високо в небето и докато почти били завършили приготовленията, неочаквано някой се досетил, че цялата сутрин никой не бил виждал Зосим. В треската на последните два дни никой не го наглеждал — той помагал за оседлаването на конете и товаренето на мулетата и вече не бил окован. Киот съобщил, че липсвало едно муле, и Баудолино изведнъж бил осенен от една мисъл.

— Главите! — извикал, — Главите! Зосим единствен освен мен и Ардзроуни знаеше къде са!

Повел всички към стаичката с главите и там видели, че били останали само шест.

Ардзроуни надникнал под скрина, за да види дали седмата случайно не е паднала, и открил три неща: един човешки череп, смален и опушен, един печат с буквата Z и късчета изгорял восък. Всичко станало от ясно по-ясно. Зосим, в паниката на фаталната сутрин, бил измъкнал Градала от ковчежето, в което Киот го бил върнал, бързо бил слязъл долу, бил отворил една от главите, извадил от нея черепчето, скрил Градала вътре и запечатал със своя печат от Галиполи капака, след това върнал главата на мястото й и се качил горе, невинен като ангелче. После зачакал момента, подходящ за бягство. Когато чул, че заминаващите се готвят да си разпределят главите, разбрал, че не може повече да чака.