Бедствие на високи токчета

Погледна лявата й ръка; ръката, която държеше телефона. Там, където е бил пръстенът, се виждаше избледняла следа и лека вдлъбнатинка. Значи годежът е бил развален съвсем наскоро. Може би вчера? Това обясняваше адски много неща.

Бренди се взря в езерото Мичиган, после надолу. От петдесет и осмият етаж към земята. Гледаше като хипнотизирана, после внезапно пребледня и се отдръпна.

Роберто разпозна симптомите. И майка му беше такава — нямаше страх от височините, но не й беше приятно да гледа надолу. Беше се качила на кулата в Пиза, но през цялото време притискаше ръка към сърцето си и държеше погледа си насочен към хоризонта.

Бренди разтвори ципа на сака.

— Не останах при чичо Чарлс. Уморих се и си тръгнах рано.

Която и да беше Тифани, Бренди отказваше да й се довери. Не й каза къде е прекарала нощта, нито с кого.

— Само ако можеше да видиш Пламъка на Романови. — Тя се ровеше из сака. — Толкова е

голям

. Не чух точно, но май е петдесет карата…

Бренди имаше набито око. Четирийсет и осем цяло и осем карата.

— … а блясъкът и чистотата му са такива, че ти се свива сърцето. Цветът е красив и бистър, почти виолетов, с огън в сърцевината. — Тя извади тънка ивица прозрачен розов плат. — Нищо чудно, че се казва „Пламъка“. — Пъхна в отворите първо едната си ръка, после другата.

Роберто осъзна, че тя си облича робата… ако тази прозрачна ризка с дантелени набори можеше да се нарече „роба“. Лъчите на зимното слънце струяха през капандурите, проникваха през плата, загатвайки очертанията на тялото й, оцветявайки го в розово.

А може би розовото сияние се дължеше на любовните му умения?

Роберто имаше остър слух, а и му беше интересно да чуе как завършва разговорът.

— Я кажи… Мамо?… Чичо Чарлс каза ли ти нещо за мен?

Мамо!

Роберто се изправи в леглото. Разбира се, че трябваше да вдигне на майка си. Това беше добре. Но защо се обръщаше към майка си на собствено име?

— Не ли? — Бренди поддържаше тона си бодър. — Просто се опитвах да разузная какво всъщност е имал предвид, като ме назначи.

Назначил? Роберто скочи от леглото и отиде до прага. Значи тази жена, която приличаше на манекенка, хайлайфна дама или на скъпоплатена проститутка, работещ е за Чарлс Макграт?

Като секретарка, Господи, нека да е като секретарка.

— Колегите ми май са се настроили доста негативно срещу мен. — През поредната пауза тя застана до бюрото и гальовно прокара лакиран нокът по лаптопа му. — Ами решили са, че съм получила работата заради познанството ни или заради външността ми, или и заради двете. Да, зная, мамо. Не се подценявам. — Тя говореше малко дръпнато, което го изненада.

Ако той вземеше да държи такъв тон на майка си, щеше да изяде един по врата.

— Отличната диплома от „Вандербилт“ щеше да ми извоюва място в коя да е реномирана кантора. Но колегите ми предпочитат да ме оплюват, нали? Особено при положение че още не са работили с мен.

Тя беше адвокат! Млад адвокат с отлична диплома от един от водещите юридически факултети в страната.

Само дето… само дето… огромните й сапфири бяха истински, а роклята — висша мода. Нали каза, че никога няма да си я сложи отново? Такова нехайно отношение към толкова скъпа дрешка винаги означаваше, че семейството има пари.

Не че произходът от заможна фамилия изключваше успеха със собствени сили, но богатство в съчетание с хубост означаваше, че тя няма стимул да се изкачи на върха… и че той е надуто магаре. Роберто произхождаше от привилегирован род, Господ го бе дарил с красиво лице и на трийсет и две години той бе успял. Всъщност преуспял.

А когато късметът му се обърна, беше сторил необходимото, за да излезе на верния път. Точно сега плащаше жестока цена, но си струваше.

Но Бренди работеше за „Макграт и Линдоберт“.

Той извърна погледа си от нея. Трябваше да откъсне очи от нея. Налагаше се да помисли, а това бе невъзможно, докато силуетът й се очертаваше в прозорците с всичките си падинки и възвишения, които го зовяха.

Знаела ли е Бренди кой е, когато го прикани със знак? Беше осведомена за името му. Със сигурност е научила причината за неговата известност. Снимката му обиколи всички вестници.

Но очевидно току-що се бе преместила в Чикаго. Ако се е занимавала с разопаковане на багажа, ако е нямала вода, ако е нямала интернет, съществуваше шанс да не е чувала за него. Може би мълвата на партито не беше стигнала до ушите й. Ако това бе вярно и тя държеше на работата си в „Макграт и Линдоберт“, тогава снощи и двамата бяха сгафили.

Да й каже ли?

И какъв е смисълът?

Злината беше сторена.

Нямаше връщане назад.

Защо да не се насладят един на друг и да не понесат последиците, когато му дойде времето?

На логиката ли се градеше това решение, или на желанието? Когато Бренди се сбогува и затвори, Роберто с бавни крачки тръгна към нея. Все едно. Нищо нямаше значение… стига да я има още един път.

Сграбчи я за кръста изотзад.

— Удължавам поканата си да ми гостуваш за през уикенда.

Гръбнакът й се стегна. Щеше да му откаже.

Но той имаше сили, за които тази piccola tesora2 даже не предполагаше.