Бедствие на високи токчета

— Не, не го помислих за Алан. Не звучеше като мухльо, попаднал в лапите на лесбийка, затова се сетих, че е новият. Новият! Дето уж трябваше да го зарежеш след една нощ, а после — след уикенда. Какво става? — Ким непрекъснато повишаваше тон. — Ти да не си

полудяла

?

— Не съм полудяла. — Бренди се премести до прозореца и се втренчи в нощното небе, мъчейки се да види луната или звездите… или Господ. Би искала да си поприказва едно хубавичко с Господ. — Но някой май иска да полудея.

— Идиотка.

— Кучка — разсеяно отвърна Бренди. — Вандали са върлували в апартамента ми.

— Какво? Кога? — Бренди винаги можеше да разчита, че Ким ще реагира бясно на всяка заплаха, отправена към сестричката й.

— Снощи. После отидох на първия си работен ден и моят италиански любовник се оказа ответникът по първия ми случай.

— Мъжът, който ми вдигна?

— Същият. — Бренди си свали фибите. — После съдът го постави под мое попечителство. Сега съм у дядо му, където ще пренощувам; освен това спорим къде ще спим до приключване на делото.

— Тоя май иска да се вмъкне в леглото ти?

— Не-е-е! — Бренди извади четката за коса от чантата си.

— Хайде де! Трябва да е сляп и малоумен, за да не прояви интерес. — В гласа на Ким се прокрадваше абсолютно недоверие.

— Алан не беше нито сляп, нито малоумен, а ето че не прояви интерес. — Бренди яростно започна да се реше.

— Той беше погълнат от себе си и държеше всички мъже да му завиждат за страхотната мацка, която е забил, но мразеше, че си по-висока от него, по-умна от него и безкрайно по-интересна.

— Ей, благодаря ти! — По принцип Ким беше доста дръпната и рядко сипеше комплименти. Бренди скъта тези до сърцето си.

— Той беше насилник — безизразно заяви Ким.

— Никога не ме е удрял. — Бренди захвърли четката.

— Не беше нужно. Вдъхваше ти неувереност, подрязваше ти крилцата. Сега налетя на друг тип, който получи каквото искаше от теб и сега е готов да те зареже.

Бренди се сети как Роберто я изпиваше с поглед, когато си мислеше, че тя не забелязва.

— Не точно…

— Аха! — победоносно извика Ким. — Знаех си. Знаех си, че си правиш майтап с мен. Мъжът, с когото разговарях по телефона, има глас на любовник.

— Скъпа моя сестро, какво разбираш ти от мъже-любовници? — насмешливо попита Бренди.

— Ти не си единствената, която преживя авантюра този уикенд. — В благоприличния тон на Ким Бренди долови сдържана възбуда.

— Я чакай малко. Чакай, чакай. — Бренди държеше да се изяснят. — Да не казваш, че си си намерила някого?

— Не е невъзможно.

— Ти си толкова придирчива, че е невъзможно.

Ким се засмя — дълбоко и радостно.

— Виж, тя е специална.

— Как се казва?

— Говорехме за теб.

— Как се казва?

— Значи този тип проявява интерес?

— Ще ти кажа, когато ми кажеш как се казва. — В другия край на линията настъпи мълчание и Бренди се ухили широко. Ким можеше да се инати. Но Бренди беше по-голям инат.

— Казва се Сара.

— Заместник-директорката, която се заяждаше с теб ли?

— Отговорих ти, сега е твой ред. — Само че Ким се смееше. Звучеше толкова щастлива, че на Бренди й домиля. Ех, ако не беше сестра й, изминалите четиринайсет години щяха да смачкат Бренди, но Ким се изправи срещу предразсъдъците по отношение на лесбийките и срещу обидите на баща си и стана успешен треньор. С такъв пример пред себе си Бренди трябваше да постигне целите си. Тя дължеше много на Ким.

— Какъв беше въпросът?

— Ще се оправиш ли? — троснато попита Ким.

— Естествено. Какво още може да ми се случи?

— Ами…

При тази единствена думичка антените на Бренди трепнаха подозрително.

— Какво! Какво, Ким?

— Само знай, че… може би издадох твърде много на майка ти.

— Какво? — О, не. — Какво ще рече „твърде много“?

— Тя ме затрупа с въпроси. Обърка ме. Не знаех как да се измъкна, а тя започна да гадае на глас и… Ей, трябва да затварям. Турнирът по плуване е довечера и сега е моят ред.

— Не смей да ми затваряш! Ким! Да не си посмяла! — Но връзката се беше разпаднала. — Мамка му! — Трябваше да се обади на Тифани. — Мамка му. — Но втория път ругатнята не беше толкова пламенна.

Трябваше да се обади по-скоро. Знаеше го. Не биваше да обвинява сестра си, че неуспешно се е опитала да я покрие. Просто нещата се бяха усложнили много, не ставаше дума за обикновена раздяла, а Тифани страшно щеше да се разстрои — едно, че Бренди е била наранена, и второ, че не е изтичала при нея за помощ.

Но много години бяха изтекли, откакто Бренди считаше майка си способна да й предложи нещо — особено утеха.

Отношението й не укрепваше връзката им, но какво да се прави? Бренди опитваше да се преструва и единственият резултат бяха наскърбените погледи на Тифани.

Пое си дъх и набра домашния номер на майка си. Телефонът звънеше ли, звънеше; накрая се включи секретарят: „Съжалявам, не съм си вкъщи, за да отговоря на обаждането ви…“. Бренди потърси майка си на мобилния. Той звъня дълго, после се включи гласовата поща: „Съжалявам, точно сега не мога да се обадя…“.

Къде беше Тифани? На кино? На място, където телефоните не работеха?

Бренди отново набра Ким, но тя, разбира се, не вдигна.

Ноно почука.