Бедствие на високи токчета

Само че изчакването се оказваше по-трудно от очакваното. Като я видя да дреме на дивана — сладка и беззащитна — в него затрептяха една нежна и една свирепа струна. Не разбираше тази

необходимост

да обладае жена, с която се бе любил до насита едва преди ден.

Обаче щеше да се овладее. В края на краищата Ноно бе прав: Роберто открай време бе трезвата, разумна глава в семейството…

Зад него някой се изкашля. Изкашля се, сякаш не му се искаше, но не можеше да се удържи.

Роберто не забави крачка. С нищо не показа, че е чул. Вместо това изчака, докато стигна до най-неосветената част на улицата и се плъзна в сенките край кофите за боклук.

Младежът несръчно го последва, давейки се от кашлица.

Младежът наистина беше болен.

Когато го препъна, Роберто внимаваше да не го убие.

Той почна да се бори, размахвайки яростно юмруци.

Роберто седна върху гръдния му кош и го притисна върху ледения бетон.

— Какви ги вършиш? Защо ме следиш?

— Не е вярно — изхриптя непознатият.

— Напротив. Ти и онзи другия. Какво направихте, поделихте си задълженията ли?

— Наложи се. — Момчето отново се разкашля.

Роберто бе готов да се обзаложи, че ФБР му е сложило опашка, но ФБР не изпращаше на оперативни задачи агенти с пневмония.

— Значи си от клана Фосера.

— Не! — Момчето неистово се съпротивляваше.

— Глупости! — Роберто се приведе. Идеше му да го стисне за гушата и да го разпита, но малкият буквално се давеше от липса на въздух. Роберто щеше да е голям късметлия, ако не издъхнеше, докато е седнал върху гърдите му. Изправи се и заопипва дрехите си за мобилния.

— Ще ти извикам линейка.

— Не! — Момчето криво-ляво се закрепи на крака, после хукна по улицата, като се олюляваше.

Роберто поклати глава и го изпрати с поглед. Момчето щеше да удари джакпота, ако изкара нощта.

Кой, по дяволите, би изпратил такъв загубеняк да го следи? Изключваме ФБР. Изключваме Мосимо.

Тогава кой?

Седемнадесет

Бренди седеше на малкото бюро в спалнята на Ноно и невярващо се взираше в Робертовата снимка на деветнайсетинчовия компютърен екран.

„Роберто Бартолини, изпълнителен директор на «Бартолини Импортърс» отчита печалби, по-големи от седем процента, на събранието на акционерите… Очаква се придобиването на реномираната вашингтонска винарна «Пътеката на катериците» да повиши стойността на иновативното дружество…“

Тя прещрака от новинарската страница на друга:

„Граф Роберто Бартолини, уважаван италиано-американски бизнесмен и наследник на древно родово имение в Тоскана, придружава носителката на Нобелова награда Нина Йонстен на бала в нейна чест…“

Роберто стоеше до нобеловата лауреатка, която се покланяше на гостите, и излъчваше такава гордост и щастие, че Нина Йонстен спокойно би могла да е някой супермодел, а не деветдесетгодишна женица, която му стигаше до гърдите.

Бренди отметна косата от челото си и продължи да рови за клюки.

„Граф Роберто Бартолини, прочут със завоеванията си сред представителките на светския елит, както и с отказа си да коментира авантюрите си, добавя ново попълнение към колекцията си — китайско-американската актриса Сара Уонг…“

— Виж ти! — Бренди се взря в Роберто и тъмнокосата азиатка. Това бе най-красивата двойка, която някога бе виждала… с изключение на снимката на Роберто с английската наследница Брауни Бърбанк. Те също бяха най-красивата двойка, която някога бе виждала. Да не пропусне и Роберто с немската оперна певица Лия Камберг. Незнайно как край него всяка жена се разхубавяваше.

Бренди погледна измачкания си костюм. Вероятно само тя беше изключение. Струваше й се, че след днешния ден е напълно скапана.

Но колкото и да й се искаше, не биваше да се пули дълго над снимки с бившите Робертови любовници. Ноно й приготвяше леглото, после щеше да се върне за нея, а междувременно тя трябваше да узнае кога внукът му е кривнал по лошия път.

Откри статистиката в най-актуалните статии: