Бедствие на високи токчета

Щом той изчезна в кухничката, Бренди се стегна. Буквално можеше да предскаже какво точно и с какъв тон ще го каже майка й.

— Скъпа, колкото до Алан… — Майка й, която никога не страдаше от липса на думи, изглеждаше несигурна какви точно съболезнования да й предложи. Кой знае защо Бренди се почувства виновна.

— Извинявай, трябваше да ти се обадя още тогава, но…

— Не ти се е говорело затова. Разбирам.

Така ли? Когато баща й заряза майка й, Тифани провеждаше безкрайни разговори с приятелките си, с майка си и с всеки непознат, готов да я изслуша. На Бренди й беше адски неприятно, че всички са наясно какво ги е сполетяло, че всички им съчувстват, че приятелите им лека-полека се отдръпват, защото не им се слушат подобни истории и ги гложди мисълта, че някой ден това може да се случи и на тях.

Но нямаше оправдание, че пропусна да се обади по-рано на майка си. Щеше да й стане по-добре, ако Тифани се разкрещеше.

Роберто изпусна стъклена чаша на пода и тя се разби с остър, внезапен звук.

Бренди подскочи.

— Съжалявам — извика той. — Не се притеснявай. Ще намеря метлата.

— Това се казва мъж — промърмори Тифани, докато той тършуваше в килера. — Невероятен акцент. Италианец ли е?

Бренди трябваше да попари в зародиш напъпилото възхищение на майка си.

— Да, а освен това е крадец на диаманти.

— Колко романтично!

Разбира се, по сбърканата логика на Тифани.

— Не, мамо, не е романтично. Той е престъпник, съществува вероятност — голяма вероятност — да прекара следващите двайсет години зад решетките.

— Изобщо не прилича на престъпниците, които съм виждала. Богат е. Костюмът му е „Армани“.

Чуваше се леко потракване, докато той метеше стъкълцата и ги изсипваше в кофата.

— И още по-добре, умее да се оправя в кухнята.

Нещо в Тифани адски дразнеше Бренди. Сякаш тя вечно трябваше да намира потвърждение колко повърхностен е характерът на майка й. Затова не се стърпя и я жилна:

— Да не говорим, че е граф.

— Сладур! — Тифани проточи думата с южняшки акцент, гъст като течен карамел.

— Сладур е, защото има титла ли?

— Не, сладур е, защото е секси, богат и красив. Направо да го изхрускаш. Титлата е просто като разбит сняг върху шоколадов мус с вино. Какъв съпруг ще излезе от него!

— 

Съпруг! — Бренди се нахвърли на майка си. — Защо го каза?

Тифани ококори прелестните си сини очи.

— Такъв е стилът ми на мислене, скъпа.

— Също и на дядо му! — Какво ги прихващаше тия хора? Ноно и Тифани даже не се познаваха. Деляха ги години. Живееха на много километри един от друг. Но съзнанието им течеше в една посока! — Не желая съпруг. Намерих си един и знаеш как свърши историята.

— Роберто категорично не отговаря на изискванията в списъка ти — съгласи се Тифани.

Бренди потрепери като ударена. Алан отговаряше на всичките й изисквания… Тифани на саркастична ли се правеше? Не, изключено. За да си саркастичен, трябва финес, какъвто Тифани не притежаваше.

Освен това майка й не гледаше в нея, а в Роберто.

— В него няма нищичко разумно, нали?

Бренди допусна грешката да погледне към кухнята, докато Роберто се протягаше, за да свали някакви салфетки, и устата й пресъхна. Съпруг? Не желаеше да мисли за него по този начин. Сякаш той бе достъпен. Защото тя вече го бе изпробвала, знаеше, че той я иска, и ако започнеше да мисли за голямото „завинаги“ щеше да се изложи като последна глупачка — а напоследък се бе изложила предостатъчно.

— Съпружеските свиждания в затвора са голям купон.

— Скъпа, ясно ти е като бял ден, че той няма да иде в затвора — рече Тифани с вродена мъдрост. — Богаташите никога не попадат там.

Бренди би искала да й се опълчи със смислен отговор, но не знаеше подробности. През първата си работна седмица бе работила по делото около един час в офиса. Тази сутрин бе позвънила в кабинета на Глен, но телефона вдигна госпожа Пеликан. Тонът й беше бодър и назидателен:

— Според указанията на господин Макграт преструктурирахме екипа. Сега ще се отчитате пряко пред мен, госпожице Майкълс, а вашата работа е да проконтролирате господин Бартолини. Не го изпускайте от очи.

— Вярвате ли, че възнамерява да напусне страната?

— 

Не го изпускайте от очи — беше повторила госпожа Пеликан. Не беше длъжна да дава обяснения на Бренди и съответно не ги даде.

Бренди хвърли поглед на Роберто. Не го изпускайте от очи.

Толкова по-зле, че шефските инструкции я правеха щастлива.

— Майко, в списъка ми определено не фигурира съпруг, който рискува да се окаже с криминално досие.

Тифани се взря в Роберто, който пълнеше чашите.

— Той ли беше твоята глупост?

Не можеше да се отрече инстинктът на майка й по отношение на хората.