Бяла смърт

Посрещна ги любезна възрастна двойка. Пансионът бе в стара викторианска сграда в края на градчето. От ентусиазираното посрещане Пол и Гамей разбраха, че бизнесът не е от преуспяващите. Стаята бе евтина и чиста, домакините им приготвиха обилна вечеря. Спаха добре и на следващата сутрин след огромната закуска тръгнаха да намерят Нийл и да вземат рибата.

Кеят бе пуст. По-тревожното бе, че от „Тифани“ нямаше и следа. Попитаха в офиса, но никой не го бе виждал, откакто бе платил за ремонта на двигателя. Няколко души се мотаеха безцелно по кея — явно нямаха с какво по-добро да се занимават. Тази сутрин никой не бе виждал Нийл. Барманът, когото бяха видели предишния ден, мина покрай тях на път за ресторанта. Попитаха и него дали има представа къде може да е Нийл.

— Сигурно лекува махмурлука си някъде — отвърна той. — Снощи дойде със сто долара, похарчи ги почти всичките — черпеше наред — и си тръгна доста наквасен. Прави го редовно, така че не се разтревожих особено. В пияно състояние Нийл се ориентира по-добре от доста хора на трезва глава. Тръгна си към единайсет. Трябва да е в лодката си, живее на нея.

— Но „Тифани“ я няма — каза Пол.

Барманът огледа пристанището и изруга.

— Проклет идиот! Изобщо не беше в състояние да я подкара.

— Възможно ли е някой от другите посетители на бара да знае къде е?

— Не. Бяха по-пияни и от него. Единственият трезвен бе Фред Грогън, а той си тръгна преди Майк.

— Кой е Фред Грогън? — попита Пол.

— Човек, когото едва ли бихте искали да познавате — с презрение отвърна барманът. — Живее в гората при старата фабрика. Единственият местен, когото новите собственици задържаха на работа. Доста изненадващо, защото Фред е съмнителен тип. В смисъл — потаен. Понякога идва в града с черните джипове на фабриката.

Барманът замълча и се загледа в морето, заслонил очи от слънцето. В залива влезе малка лодка и се понесе с пълна скорост към кея.

— Това е Фици. Пазачът на фара. Ей, здравата се е забързал.

Лодката се плъзна до кея и белобрадият мъж в нея хвърли въже на брега. Бе толкова развълнуван, че започна да говори несвързано още преди да стъпи на камъните.

— Успокой се, Фици — каза барманът. — Не ти разбирам нито дума.

Брадатият мъж си пое дъх.

— Нощес чух силен гръм. Чак прозорците задрънчаха. Помислих си да не би някой реактивен самолет да е прелетял съвсем ниско. Сутринта излязох да огледам. Навсякъде парчета дърво. Вижте! — Той отметна мушамата си, измъкна някаква разцепена дъска и я вдигна. На нея ясно се виждаха буквите „Тиф“.

Барманът прехапа устна, после бързо отиде в бара и се обади на полицията. Докато чакаше пазителите на закона, набра още няколко номера. Започнаха да пристигат пикапи и набързо бе организирана пъстра флотилия спасителни лодки. Когато пристигна шерифът, флотилията вече бе тръгнала — начело с Фици. Докато барманът обясняваше какво е станало, някои от лодките започнаха да се връщат. Носеха още натрошени дъски. От Нийл нямаше и следа.

Шерифът се обади на бреговата охрана, откъдето обещаха да пратят хеликоптер, но според мнението на всички Нийл се бе напил, решил бе да покара лодката си и вероятно се беше блъснал в някоя скала. Траут не коментираха, но докато караха към пансиона, обсъждаха по-зловещи възможности.

— Мисля, че са го убили — без заобикалки заяви Гамей.

— Май не само аз надушвам нещо гнило. Може би пък перченето с уловената риба е му е докарало убийството, а?

— Мислиш, че е заради това? — Очите на Гамей проблеснаха гневно. — Че е бил убит заради някаква си риба!

— Може би.

Тя поклати глава.

— Горкият. Излиза, че ние сме виновни за това…

— Единствените виновници са убийците му.

— Обзалагам се, че „Океанус“ има пръст в това нещо.

— Ако си права, може би ние сме следващите.

— Тогава да си събираме партакешите и да се омитаме.

Стигнаха до пансиона, платиха сметката и си взеха багажа. Собствениците очевидно не бяха особено радостни от този факт и ги изпратиха до колата. Докато нареждаха колко жалко било, че си тръгват, Гамей хвана Пол за ръкава и го побутна към колата. После седна на дясната седалка, махна на собствениците за сбогом и потеглиха.

— Съжалявам, че развалих изпращането. Докато приказвахме, мина един черен джип.

— Май глутницата започва да се събира — отбеляза Пол, зави по пътя, който щеше да ги изведе извън града, и погледна в огледалото. — Нямаме си опашка.

Нямаше почти никакво движение, с изключение на една-две коли, а щом излязоха от града, пътят съвсем опустя.

Двулентовото шосе се виеше сред гъстата борова гора и постепенно се издигаше. Скоро караха високо над морето. От едната страна на пътя бе гората, а от другата — дълбока пропаст.

На около три километра от градчето Гамей се обърна да погледне пътя зад тях.

— Опа.

Пол погледна в огледалото и видя черен джип — бързо ги настигаше.

— Сигурно са ни чакали край пътя да ги подминем.

Гамей закопча колана си.

— Е, покажи им на какво си способен.

Пол я изгледа недоверчиво.

— Нали си даваш сметка, че караме шест цилиндрова кола, вероятно наполовина от размерите и теглото на онзи черен звяр зад нас?