Бяла смърт

Остин се качи в стаята си, взе душ и се избръсна. Докато се бършеше, телефонът иззвъня. Рецепционистът го уведоми, че въпросът със стаята в „Палас“ е уреден и че си е позволил волността да откаже резервацията му за хотела до летището. Остин събра багажа си и звънна на професор Йоргенсен. Той обаче имаше лекции и затова Остин му остави съобщение с молба по възможност да се видят по-късно през деня. Каза, че ще пътува за Копенхаген, и помоли професорът да остави отговора си на рецепцията на хотел „Палас“.

Остави щедър бакшиш на мъжа на рецепцията, хвана хеликоптера от Торсхавн до летището във Вагар и пристигна навреме за полета на „Атлантик Еъруейс“ до Копенхаген. След няколко часа таксито го остави на централния площад „Радхуспладен“. Той мина покрай статуята на Ханс Кристиан Андерсен и дракона, от който бликаше фонтан, и се запъти към величавия стар хотел „Палас“, надвиснал над площада. Очакваха го две съобщения. Едното бе от Тери: „Тиволи“ става! Ще се видим в шест. Другата бележка бе от професор Йоргенсен, който го уведомяваше, че целия следобед ще е в кабинета си.

Остин остави багажа си в стаята и се обади на професора, че тръгва към него. На излизане му хрумна, че джинсите и полото едва ли са най-подходящото облекло за вечеря с прекрасна дама, така че спря при магазина за мъжко облекло на кръстовището и с помощта на вещия продавач бързо си набави всичко необходимо. Солидният бакшиш за продавача и шивача гарантираше, че дрехите ще са готови до пет следобед.

Университетското градче се намираше на няколко минути път с такси от центъра. Лабораторията по морска биология бе част от Зоологическия институт. Двуетажната тухлена постройка бе заобиколена от места за паркиране. Кабинетът на Йоргенсен бе точно толкова голям, колкото да побере бюро, компютър, два стола и известно количество хаос, което професорът отдавна бе надхвърлил. Стените бяха покрити с графики и карти, а навсякъде бяха натрупани купища папки.

— Извинете за безпорядъка. Основният ми кабинет е в кампуса Хелсингор. Използвам този килер само когато имам лекции тук.

Професорът махна купчината хартии от стола, за да направи място на Остин, и без да знае какво да прави, я постави върху застрашително извисяващата се купчина на бюрото.

— Страшно се радвам да ви видя, Кърт. — Усмихна се широко. — Значи все пак успяхте да стигнете до нашия прекрасен град.

— Винаги съм обичал да идвам в Копенхаген. За съжаление, полетът ми до Щатите е утре.

— Е, по-добре от нищо — каза Йоргенсен, докато се настаняваше в тясното пространство зад бюрото. — Кажете, чухте ли се с онази прекрасна адвокатка, с която пиехте кафе в Торсхавн?

— С Тери Уелд ли? Всъщност днес вечеряме заедно.

— Щастливец! Убеден съм, че ще е по-приятна компания, отколкото бях аз — каза Йоргенсен и се засмя. — Е, забавлявахте ли ви Скаалсхавн?

— „Забавляване“ не е точната дума. Скаалсхавн е изумително място. Благодаря, че ми позволихте да ползвам хижата и лодката ви.

— За мен е удоволствие. Мястото е невероятно, нали?

Остин кимна и попита:

— Като стана дума за Скаалсхавн, какво показаха лабораторните ви тестове?

Професорът се зарови в същинския Еверест от хартии на бюрото си и като по чудо откри търсената папка. Свали очилата си и ги смени с други.

— Не зная доколко сте запознат с основната ми област. Специалността ми са ефектите на хипоксията. Изучавам как недостигът на кислород и промяната на температурата се отразяват върху рибните популации. Не твърдя, че съм експерт във всяка област, така че сверих резултатите си с различни колеги, специализиращи бактериология и вирусология. Подложихме на тестове десетки водни проби и риби от различни места в околностите на рибарника на „Океанус“. Мислехме дали няма някакъв паразит. Не открихме нищо.

— А първоначалната ви идея, че във водата може да има някакви химикали?

— Не, тъкмо обратното. От „Океанус“ изобщо не преувеличават с хвалбите си, че пречиствателната им система е последна дума на техниката. Водата е абсолютно чиста. Другите рибарници, които съм проверявал, изхвърлят отпадъци от храната за риби и така нататък. С две думи, не открих нищо, което би се отразило върху рибата в Скаалсхавн.

— Което води до въпроса какво причинява намаляването на рибната популация.

Йоргенсен вдигна очилата на челото си.

— Може би има други причини, които са ни убягнали. Хищници, деградация на хабитата, проблеми с храната.

— Напълно ли сте отхвърлили връзката с рибарника?

— Не, не съм. Именно затова смятам да се върна в Скаалсхавн за още проби.

— Това може да се окаже проблем — сдържано каза Остин, след което набързо запозна професора с перипетиите си с рибарника, бягството и спасяването си. — Бих искал да ви се отплатя за загубата на лодката — добави накрая.

— Лодката е последната ми грижа. Можели са да ви убият. — Йоргенсен бе смаян. — И аз попадах на патрулни катери, докато взимах пробите. Изглеждаха застрашителни, но не са ме нападали или тормозили.

— Може пък да не са харесали физиономията ми. Аз определено не харесах техните.