Бяла смърт

Залпът улучи платформата като оловен юмрук. Веднага след като стреляха, хората му вземаха следващото оръжие и стреляха пак, докато други трескаво презареждаха. Канонадата бе смъртоносна. Неспособна да издържи продължителната стрелба, галерата рязко се отдалечи — греблата и корпусът й бяха нацепени.

Екипажът се втурна да издърпа лодките. Първата бе потънала в кръв, половината гребци бяха мъртви. Агирес изкрещя заповеди на артилеристите и се втурна се към румпела. Хората се завтекоха към оръдията и ги избутаха към амбразурите на носа. Други нагласяваха платната така, че да уловят възможно най-пълно вятъра.

Каравелата набираше скорост. Агирес я насочи към пострадалата от стрелците галера. Тя се опита да се измъкне, но бе изгубила гребци и се движеше неравномерно. Агирес изчака, докато разстоянието се стопи на петдесет ярда. Стрелците от галерата откриха огън, но без особен ефект.

Гюлето улучи покритата капитанска каюта на кърмата и я пръсна на парчета. Следващите изстрели бяха насочени към ватерлинията и пробиха огромни дупки в корпуса. Галерата бързо потъна — останаха само мехури, парчета натрошено дърво и неколцина окаяни плувци.

Капитанът насочи вниманието си към третия противник.

Мартинес се спасяваше с бягство. Галерата му летеше на юг като подплашен заек. Пъргавата каравела се обърна и се опита да я последва. Очите на Агирес се бяха налели с кръв — предвкусваше как ще си отмъсти на El Brasero.

Но не бе писано това да стане. Вятърът изведнъж отслабна и каравелата вече не можеше да се мери по скорост с бягащата галера, чиито гребци се мъчеха да спасят живота си. Скоро галерата се превърна в черна точка насред океана.

Агирес бе готов да преследва Мартинес до края на света, но видя платна на хоризонта и предположи, че това са подкрепления. Ръката на Инквизицията бе дълга. Спомняше си какво бе обещал на жена си и отговорността си пред народа си. Неохотно обърна кораба и пое на север към Дания. Нямаше илюзии относно врага си. Макар и страхливец, Мартинес бе търпелив и упорит.

Рано или късно пътищата им щяха да се пресекат отново.

Пролог II

Германия, 1935 г.

Малко след полунощ кучетата по ивицата между Хамбург и Северно море започнаха да вият. Ужасените животни се взираха към черното безлунно небе с изплезени езици и настръхнала козина. Острият им слух бе доловил нещо, което човешкото ухо не можеше — слабото бръмчене на двигателите на огромното сребристо торпедо, плъзгащо се през гъстите облаци високо над земята.

Четирите 12-цилиндрови двигателя „Майбах“, по два от всяка страна, висяха в аеродинамичните си обшивки от дъното на дългия 240 метра въздушен кораб. Светлините блестяха в големите прозорци на контролната зала в предната част на фюзелажа. Дълга и тясна, тя бе организирана като кабината на лоцман, с компас и румпели за руля и хоризонталните стабилизатори.

Висок и изправен, сякаш бе глътнал бастун, Хайнрих Браун стоеше до кормчията, разкрачил крака и с ръце на гърба, в безукорна тъмносиня униформа и с островърха шапка. Студът се просмукваше в кабината и надвиваше нагревателите, поради което капитанът носеше под куртката дебело поло. Надменният профил на Браун бе като изсечен от гранит. Скованата му поза, побелялата му, подстригана късо като на войник коса и леко вирнатата му твърда брадичка напомняха за годините му като пруски морски офицер.

Той свери посоката по компаса и се обърна към човека до себе си — едър мъж на средна възраст с мустаци, които го правеха да прилича на добродушен морж.

— Е, хер Люц, вече успешно направихме първата крачка от историческото ни пътешествие. — Браун винаги се изразяваше изискано, макар и в малко анахроничен стил. — Движим се към целта си със сто и двадесет километра в час. Дори при слабия насрещен вятър изразходваното гориво е точно колкото бе изчислено. Моите поздравления, хер професор.

Херман Люц приличаше на кръчмар от мюнхенска бирария, но това не му пречеше да е един от най-изкусните аероинженери в Европа. След пенсионирането си Браун бе написал книга, в която излагаше идеята за въздушна линия до Северна Америка през полюса. На една лекция при представянето на книгата се бе срещнал с Люц, който се опитваше да събере средства за финансирането на въздушно пътешествие до Северния полюс. Двамата веднага се сближиха поради твърдата си увереност, че въздухоплаването ще допринесе за международното сътрудничество.

Сините очи на Люц блестяха от вълнение.

— Вие заслужавате повече поздравления, капитан Браун. Заедно ще допринесем за славата на световния мир.

— Искате да кажете за славата на Германия — презрително се усмихна Герхард Хайнц и с огромна превзетост запали цигара. Бе дребен и кльощав и досега бе мълчал, но все пак стоеше достатъчно близо, за да не пропусне нито дума.

— Хер Хайнц, да не би случайно да сте забравили, че над главите ни има хиляди кубични метри лесно възпламеним водород? — сурово каза Браун. — Пушенето е позволено единствено в определеното за целта място в отделението за екипажа.