Бяла смърт

Хайнц измърмори недоволно, изгаси цигарата с пръсти и се изпъчи като петел в опит да възстанови част от накърненото си достойнство. На носа му бе кацнало пенсне, а белеещата му се бръсната глава стърчеше нелепо над тесните рамене. Макар да бе замислена като заплашителна, позата му бе по-скоро гротескна.

На Люц му хрумна, че с дебелото си кожено палто Хайнц прилича на измъкваща се от какавидата си личинка, но предвидливо запази тази мисъл за себе си. Присъствието на Хайнц на борда бе цената, която двамата с Браун трябваше да платят, за да полети корабът им. Хайнц и името на кораба — „Ницше“, на името на немския философ. Германия се мъчеше да се освободи от финансовото и психологическо иго, наложено от Версайския договор. Когато Люц предложи въздушна експедиция до Северния полюс, обществото бе готово да предостави средства, но проектът все пак забоксува.

Тогава с Люц тихомълком се свързаха някои индустриалци с ново предложение. С подкрепата на военните те бяха готови да финансират една тайна експедиция до полюса. Ако мисията се увенчаеше с успех, тя щеше да бъде огласена и Съюзниците щяха да бъдат изправени пред свършения факт на технологичното превъзходството на Германия в областта на въздухоплаването. При евентуален провал щеше да се мълчи, за да се избегне поредната черна точка. Корабът бе построен в тайна и Люц го бе проектирал по образец на огромния „Граф Цепелин“. Част от сделката бе да се съгласи в експедицията да участва и Хайнц като представител на интересите на индустриалците.

— Капитане, бихте ли ни осведомили как напредваме? — каза Люц.

Браун пристъпи към картографската маса.

— Ние сме тук. Ще продължим по курса на „Норвегия“ и „Италия“ до островите Шпицберген. Оттам продължаваме към полюса. Според преценката ми последният етап ще продължи около петнадесет часа, в зависимост от атмосферните условия.

— Надявам се да имаме по-голям късмет от италианците — обади се Хайнц: ненужно напомняше на останалите за предишните опити да се стигне до полюса по въздуха. През 1926 година норвежкият пътешественик Амундсен и един италиански инженер, Умберто Нобиле, успешно бяха достигнали и обиколили полюса с италианския дирижабъл „Норвегия“. Вторият полет на Нобиле с кораба близнак „Италия“ предвиждаше кацане на полюса, но експедицията завърши с катастрофа. По време на спасителната операция Амундсен изчезна. Нобиле и неколцина от хората му бяха спасени.

— Не става въпрос за късмет — каза Люц. — Този дирижабъл е проектиран с оглед на грешките на останалите и е замислен специално за тази мисия. Той е по-здрав и по-пригоден за суровото време. Разполага с най-разнообразни средства за връзка. Използването на блаугаз позволява по-добър контрол, тъй като не ни се налага да изпускаме водород като баласт. Средствата за управление са защитени от замръзване. Механизмите им са предвидени за работа в арктически условия. Това е най-бързият дирижабъл, строен досега. Налице е цяла мрежа самолети и кораби, които ще реагират незабавно, ако изникне какъвто и да било проблем. Метеорологическите ни уреди нямат равни на себе си.

— Имам пълно доверие във вас и в кораба — с мазна усмивка побърза да каже Хайнц: имаше природната дарба да се присламчва към силния на деня.

— Добре. Предлагам да починем, преди да стигнем Шпицберген. Там ще заредим с гориво и ще продължим към полюса.

Пътуването до Шпицберген мина без инциденти. Уведоменият по радиото екип ги очакваше. Няколко часа по-късно корабът продължи на север, като подмина архипелага Франц Йосиф.

По мрачното сиво море под тях се виждаха отделни парчета плаващ лед. Постепенно парчетата ставаха все по-големи и по-големи, образуваха огромни маси с неправилни очертания, които в крайна сметка се съединиха в ледена шапка, разкъсвана тук-там от черните вени на цепнатините. Недалеч от полюса ледът се превърна в огромна равномерна пустош. Макар от височина триста метра синкавобялата повърхност да изглеждаше равна, полярните изследователи знаеха, че всъщност я пресичат безброй хребети и хълмове.

— Добри новини — радостно каза Браун. — Намираме се на осемдесет и пет градуса северна ширина. Скоро ще стигнем до полюса. Атмосферните условия са идеални. Небето е чисто.

Напрежението от очакването растеше и дори свободните от смяна членове на екипажа се тълпяха в контролната кабина и се взираха през големите прозорци, сякаш се надяваха да видят някакъв боядисан на ивици стълб, бележещ мястото на полюса.

— Капитане, май виждам нещо в леда — обади се един от наблюдаващите.

Капитанът обърна бинокъла към мястото, което му сочеха, и промърмори:

— Ама че работа!

И подаде бинокъла на Люц.

— Та това е кораб! — възкликна Люц.

Браун кимна и нареди да променят курса.

— Какво правите? — обади се Хайнц.

Браун му подаде бинокъла, без да се впуска в обяснения.

— Вижте.

Хайнц неумело се засуети с пенснето си и примижа в окуляра. После каза безизразно:

— Нищо не виждам.

Браун не се изненада. Хайнц бе сляп като прилеп.

— Както и да е. В леда има кораб.