Библиотеката на мъртвите

Имаше дата — 22 май 2009 г. А до нея — изображение, което моментално го разтревожи — характерното очертание на ковчег, висок около два и половина сантиметра, нарисуван на ръка.

— Хелън! Видя ли това?

Жена му влезе в хола — високите токчета чаткаха по мрамора, перфектно прилягащ й тюркоазен костюм „Армани“, двойна огърлица от култивирани перли над едва загатнатата цепка на бюста, перлени обеци, поклащащи се ритмично под оформената при стилист прическа. Великолепно изглеждаща жена, всеки би го признал.

— Какво да съм видяла?

— Това.

Тя погледна картичката.

— Кой я е пратил?

— Няма обратен адрес — отвърна той.

— Клеймото е от Лас Вегас. Познаваш ли някого от Вегас?

— Господи, нямам представа. Имал съм бизнес там, но не мога да посоча конкретен човек на прима виста.

— Може да е някаква реклама или промоция на нещо — предположи тя, връщайки му картичката. — Утре в кутията ще се появи нещо друго и нещата ще се изяснят.

Повярва й. Беше умна и обикновено преценяваше правилно нещата. Но все пак…

— Доста лош вкус. Някакъв шибан ковчег. Представи си само.

— Не го вземай толкова присърце. И двамата сме у дома в цивилизовано време. Не е ли страхотно? Искаш ли да идем в „Тути“?

Той постави картичката върху купчината с реклами и я сграбчи за задника.

— Преди или след като полудуваме? — попита я с надеждата, че отговорът ще бъде „След“.

Картичката тормозеше Джордж през цялата вечер, макар че повече не повдигна темата. Мислеше си за нея, докато чакаше десерта, докато се прибираха вкъщи, веднага след като свърши в Хелън, докато извеждаше Блуми колкото да се изпишка преди да си легнат. Това бе последната му мисъл и когато заспа, докато Хелън четеше до него и синкавото сияние на електронната й книга осветяваше слабо тъмните ъгли на голямата спалня. Ковчезите не му даваха мира. Когато беше на девет, петгодишният му брат умря от тумор на Уилмс и малкият ковчег на Бари от полиран махагон, положен на пиедестала в параклиса, го преследваше и до ден-днешен. Който и да му бе пратил картичката, можеше да бъде наречен само по един начин — пълен скапаняк.

Изключи будилника петнадесет минути преди да звънне в 5:00. Пуделът скочи от леглото и започна лудешки да гони опашката си, както правеше всяка сутрин.

— Добре, добре — прошепна му той. — Идвам!

Хелън продължи да спи. Банкерите тръгват на работа часове преди юристите, така че сутрешното извеждане на кучето беше негова работа.

Няколко минути по-късно Дейвид поздрави нощния портиер, докато Блумберг опъваше каишката в сутрешния хлад. Вдигна ципа на якето си догоре и пое по обичайния маршрут — нагоре до Осемдесет и втора, където кучето неизменно свършваше по-голямата част от работата си, после на изток към Леке, отбиване покрай току-що отворения „Старбъкс“ и обратно към Осемдесет и първа и дома. Парк Авеню рядко оставаше пусто и тази сутрин по него се движеха доста таксита и камиони.

Умът му работеше непрекъснато — намираше идеята за „разпускане“ за нелепа. Винаги работеше върху едно или друго, но докато приближаваше Осемдесет и втора, не се бе концентрирал върху никаква конкретна тема — мислите му се въртяха около различните задачи, за които трябваше да се погрижи. Пощенската картичка, слава Богу, беше забравена. Докато завиваше по застрашително тъмната улица с високи дървета, градските му инстинкти за оцеляване почти го накараха да промени маршрута — замисли се за миг дали да не продължи по Осемдесет и трета, но мъжкарят в него нямаше да му позволи да се покаже като слабак.

Вместо това пресече на северната страна на Осемдесет и втора, за да може да държи под око тъмнокожото хлапе, което се мотаеше по тротоара на двайсетина метра пред него. Ако хлапето също пресечеше, щеше да стане ясно, че е в опасност, и можеше да вдигне Блуми и да побегне. В училище беше спринтьор и все още беше в отлична форма. Маратонките му бяха здраво завързани. Така че майната му, и в най-лошия случай щеше да се оправи.

Хлапето тръгна към него от другата страна на улицата — дългурест тип с вдигната качулка, така че Дейвид не можеше да види очите му. Надяваше се да се появи кола или друг пешеходец, но улицата си остана все така пуста — само двама мъже и едно куче, всичко бе толкова тихо, че чуваше как новите гуменки на хлапето скърцат по паважа. Блоковете тънеха в мрак, обитателите им все още спяха. Единствената сграда с портиер беше недалеч от Лексингтън. Пулсът му се ускори, когато двамата се изравниха. Не срещнаха погледи. Продължи да върви. Хлапето също. Разстоянието помежду им се увеличаваше.

Позволи си да се озърне през рамо и издиша с облекчение, когато видя хлапето да изчезва зад ъгъла по Парк Авеню. Ама че съм пъзльо, помисли си. При това мнителен.