Блондинка от Маями

Кип отвори хладилника и измъкна една опаковка от бабината пушена скумрия. Пипна рибата с пръст и го облиза. После затвори вратата и кимна към снимката.

— Виж се само, вуйчо Джейк. Досущ като в „Север-северозапад“, където намушкаха един с нож и фотографите заснеха Кари Грант както го е вдигнал на ръце.

— Джейк не прилича на Кари Грант — рече баба. — Щеше да е като Харисън Форд, ако някой му беше строшил носа. На Харисън, искам да кажа.

— Ей, вие двамата! Никого не съм убивал. Криси Бърнхард го направи.

Баба се върна към печката и дръпна от ръцете ми едно жабешко бутче.

— Как можеш да я защитаваш тогава, щом знаеш, че е виновна?

— Защото е мацка — побърза да обясни Кип. — Също като Мадона във „Веществено доказателство“. Уилям Дефо я защитаваше от обвинението, че убила мъжа си… — той понижи глас, — … като го изчукала до смърт.

— Кипърс! — изрева баба.

— Кип, защо не идеш да си пишеш домашните?

— Нямам домашни.

— Наистина ли? — Аз го изгледах скептично.

Той завъртя устни и изръмжа с тънък глас:

— Не ти трябва истината!

— Какво?

— Защото дълбоко в тайните кътчета на душата си тя искаше аз да съм върху онази стена, нуждаеше се от мен върху онази стена!

— Кип, ще изхвърля видеото в залива и ще тегля един шут на телевизора.

— Честна дума, вуйчо Джейк. От вчера сме във ваканция.

— А!

Баба тършуваше из килера, където държеше туршия и конфитюри. След малко тя внесе три големи буркана домашно уиски или „ръжена напитка“ както го нарича.

— Добре де, защо ще защитаваш онази никаквица, дето уби баща си?

— Откъде знаеш, че е никаквица? — попитах аз. Вече си мислех за подбора на съдебните заседатели и какво впечатление ще направи моята клиентка.

— Знам аз, видях я на снимка.

Мислено си отбелязах да заръчам на Криси да се облича като провинциална библиотекарка.

— Може да разправят, че е застреляла баща си, но това още не означава, че е виновна — съобщих аз на обединеното роднинско тяло.

Баба сипа пържения бекон в голяма чиния и ми я подаде.

— Говориш като гаден, продажен, лъжлив адвокат. Като онези защитници на О’Джей Симпсън, дето ми идеше да заплюя, като ги гледах по телевизията. „Кръвта не е негова, но ако е негова, значи ченгетата са я подхвърлили.“

И защо им е на ченгетата да го правят. Мен ако питаш, ченгетата си затваряха очите всеки път, когато силно пребиваше жена си до смърт. Ръкавицата не е негова. Сигурно и на футболния терен не е той. Щом е тъй, за какъв дявол избяга, а? Обясни ми де.

— Бабо, не питай мен. Аз съм само един…

— Адвокат! Да, ама пет пари не чиниш пред онзи Джони Кокран, дето е мазен като рядко лайно, та затуй не ми се вярва да отървеш оная никаквица.

— Джони си има негов стил, аз имам моя.

Вярно е. Имам простичък стил: дръж топката и давай право напред. Я отбележиш гол, я не, но поне няма начин да сбъркаш.

— Абе, ти не му ли тегли едно врече балтията на онзи О’Джей — попита баба.

— Опитах на няколко пъти, включително и в Бъфало, където се озовах с глава в една снежна преспа, а той отбеляза точка.

— Да, знаем, вас адвокатите, много ви бива в оправданията — продължи да ме порицава баба.

— Напомни ми да не те търся за съдебна заседателка — казах аз.

— Няма и да се навия, освен ако ми осигуриш брачни свиждания с Чарли — намигна ми баба.

— Какво в това брачни? — попита Кип.

— Не те засяга — отвърна сластолюбивата ми баба. После сложи на масата кана с лимонада и с е обърна към мен. — Няма ли кой да му каже на онзи дърт пръч, че вечерята е готова?

Чарли Ригс моментално изникна на прага, разтривайки очи.

— За вечеря ли стана дума? — попита той.

Доктор Лорънс Шейн пръсна струя вода по жилавите зелени листа на храст диво кафе и каза:

— Озеленяване с пустинни растения. Екологично и полезно за почвата.

След броени секунди Шийн завъртя маркуча към едно тамариндово дръвче, обсипано с буйни пурпурни цветове.

— В моя двор не виждате палми, хибискусов жив плет или магнолии, нали?

Въпросът навярно беше подвеждаш, тъй че можех да протестирам, но предпочетох да премълча.

— Те просто гълтат водата. Знаете ли градчето Маналапан?

— Да, в област Палм Бийч. Големи къщи, големи дворове, хотел „Риц-Карлтън“.

— Преди да сложат край на безумието, онова малко градче използваше дневно по две хиляди осемстотин четирийсет и шест литра на глава от населението — предимно за поливане на градини и тревни площи. Представяте ли си?

Стояхме в двора на неговото ранчо в областта Редландс. Миналата нощ бях прекарал изцяло на бабини разноски — спах при нея, ядох при нея и пих от нейното уиски. Само дето не можах да бия Кип на джин-руми. По някое време той ми заяви с леко видоизменен филмов цитат: „Злобни карти играеш, дебелако.“

Сега, в горещото юнско утро, се мъчех да определя колко полезен може да бъде доктор Шийн при защитата на Криси Бърнхард. Той беше слаб, на възраст малко под шейсетте, с бръсната глава и малка козя брадичка. Кой знае защо бях очаквал да носи спортно сако с кожени кръпки на лактите, но го заварих да полива градината си по работен комбинезон и гумени ботуши.

— Знаете какво става с Бискайския водоносен слой, нали? — попита доктор Шийн.