Блондинка от Маями

— Вижте какво, може и да помогнете при определяне на присъдата, но това става чак след като бъде призната за виновна, а при предумишлено убийство възможностите са само две — смърт или доживотен затвор без помилване.

Доктор Шийн спря да ровичка из тора и се подпря на греблото.

— Би ли имало значение, ако Кристина е застреляла баща си в пристъп на умопомрачение или докато отново е преживявала спомена за изтърпяното?

— Така ли е?

— Не бих се учудил.

— Готов ли сте да го потвърдите пред съда?

— Естествено.

Замислих се. Ако Криси бе изпаднала в умопомрачение, значи липсваше престъпен умисъл. Убийство — може би, но не и предумишлено. С малко късмет щях да сваля присъдата на десет години, може би дори и на шест. Все е по-добре, отколкото до живот без помилване. Естествено, трябваше да попитам Криси как се е чувствала. А още по-добре би било да я попита Джими Стюарт.

— За предварителното заседание ще ми трябва медицинският й картон — казах аз.

Той махна с ръка към градинската масичка.

— Вече ви извадих копие от всичко.

Папката беше дебела над половин педя. Седнах да я прегледам. В един плик имаше записки от терапевтичните сеанси, в друг — някакъв плътен текст, вероятно свален от магнетофонен запис.

— Записвате ли сеансите? — попитах аз.

— Само хипнозата. Всичко е пренесено на хартия дума по дума.

— Добре. Но бих желал да разполагам и със самите записи.

Веждите му подскочиха въпросително.

— Ако открия нещо полезно, ще го пусна пред съда — обясних аз.

— А ако има нещо вредно, не е ли по-добре записите да са у мен?

Този път се замислих за по-дълго. Шийн се оказваше хитра лисица. Най-напред ми предложи готова защита. А сега си на укривателство. Какво толкова имаше в тези записи?

— Да не се боите, че мога да предложа записите на обвинението?

Шийн пак хвана греблото, макар че според мен торът си беше изравнен идеално.

— След като дам показания, вече не мога да се оправдавам с лекарска тайна, нали? — попита той.

— Да.

— А в делото „Менендес“ съдът призна подобен запис за доказателство, така ли беше?

— Вярно.

— Значи…

— Значи каквото и да има на записа, не можете да го унищожите. Това ще е възпрепятстване на правосъдието.

— Разбирам — каза той.

— Все пак благодаря за доброто желание.

Прегледах датите на записките.

— Имали сте по три сеанса седмично.

— По някое време бяхме стигнали до пет.

Прелистих една тъничка папка с надпис ЛЕКАРСТВА.

— Нямах представа, че е взимала толкова много лекарства. „Ксанакс“ и „Ативан“…

— Срещу депресии и страхова невроза.

— „Меларил“…

— Срещу натрапчиви спомени — поясни Шийн, после пренесе на масата една саксия с папрат и седна отсреща.

— Имате ли представа дали ги е взимала в деня на убийството?

Той сви рамене. Явно пак трябваше да питам Криси.

— „Прозак“ и „Дезирел“…

— Срещу депресия.

Той взе по-малка ножица и отряза няколко стръкчета папрат. Кой знае защо жестът ми напомни за жена, която си скубе веждите.

— „Ресторил“, „Дарвоцет“ и литий.

— Срещу безсъние, главоболие и рязка смяна ма настроенията.

— Чрез химия към по-добър живот — казах аз.

— Употребата на подходящи лекарства е съществена част от терапията.

— Аха… Ами сега?

— Моля?

— Трябват ли й сега лекарства, сеанси или нещо друго?

— О, не. Кристина се изправи срещу своите демони и ги прогони.

— Чрез спомена… или чрез убийството?

Доктор Шийн остави ножицата, озърна се за момент из своята пустинно-екологична градина и за пръв път ме погледна в очите. Усмихваше се почти самодоволно.

— От една страна, убийството на Хари Бърнхард бе твърде неприятно.

— Особено за самия Хари — съгласих се аз.

— Но от друга страна, с тази постъпка Кристина най-сетне пое живота си в свои ръце, а това е благотворно. Дори много благотворно.

Съвършен свят

Наближавах кръстовището на Calle Ocho

12

и Двайсето авеню в Малката Хавана с намерението да завия наляво и да продължа на север. Но градските власти пак бяха сменили пътните знаци и объркан за миг, аз изтървах отклонението към моста, който щеше да ме отведе до сградата, наречена навярно по недоразумение Дворец на правосъдието.

О, не споря, всички търсим там правосъдие, както търсим праведност в църквата. Но и двете неща се постигат трудно, тъй че взорът на простосмъртните рядко ги вижда. Което обаче не пречи на въпросната сграда да бълва купища присъди. Присъдите са полуфабрикат, изскачащи от съдебните зали стотици пъти на ден. Виновен, невинен, условна присъда, извънсъдебно споразумение, прекратено дело, излежан срок, опорочен процес, съдът се въздържа — десетки етикети на един и същ дефектен продукт. Но самото правосъдие е идеал, мъглява представа, която не можем дори опишем, камо ли да я пресътворим в живота.

Правосъдието изисква подготвени адвокати, почтени свидетели, образовани съдии и будни заседатели. Правосъдието е като Полярната звезда, пламтящия храст и Светата Дева. То е недосегаемо, неописуемо и невидимо, но щом си му посветил живота си, трябва да вярваш, че то съществува и можеш да го достигнеш.