Блондинка от Маями

Пълзяхме през кално поле, ухаещо цялото на зряло манго. Бях оставил олдсмобила край ресторантчето, а оттам нататък Роберто ме откара до фермата на Бърнхард с „Форд Таурус“.

— Наел си кола? — изненадах се аз.

— Не, взех я назаем.

— Какво?

— Работя на паркинга пред бар „Фланиган“, та реших…

— Паркингът пред „Фланиган“ е на самообслужване — прекъснах го аз.

— Да не мислиш, че туристите знаят? Стоя си отпред и щом някой излезе от колата, бягам да грабна ключовете.

— Не искат ли разписка?

— Давам използван билет за кино и най-често получавам новичка кола.

На изток почти пълната луна се мъчеше да изплува от тънък слой прелитащи облаци. Продължавахме да се придвижваме по метода, наречен от морските пехотинци високо пълзене — тоест на четири крака. Ситни комарчета бръмчаха около мен и нахлуваха в ноздрите ми. Из влажния нощен въздух се носеше смесеният аромат на плодородни градини. Пролазихме край един благоуханен храст бял джинджифил — баба му вика пеперудена лилия. Спомних си аромата на цветните гирлянди, които носеше Лайла Съмърс и Мауи. Малко по-нататък цъфнал храст див жасмин ни облъхна с омайно ухание.

— Cristo! Мирише като в погребално бюро — промърмори Роберто.

Самата земя излъчваше животворния дъх на прясна оран, а нощта ехтеше от песните на птици и щурци.

Изведнъж долових аромат на жена.

Или на парфюм.

Досущ като „Шанел № 5“.

— Усещаш ли миризмата? — попитах аз.

— Дървета иланг-иланг — обясни Роберто. — Засадени са около напоителния канал, значи наближаваме.

— Опияняващо. Никога не съм срещал дърво с такъв аромат.

— Джейк, трябва повече да общуваш с природата.

— Като теб, дето крадеш палми?

— Между другото — призна той.

На запад ярки мълнии играеха по тежките кълбести облаци над Евърглейдс. Блясъкът им се бореше със светлината на мощните лампи върху стълбове, стърчащи на всеки петдесетина метра. В нощта се чуваше птиче цвърчене, песен на щурци и непрестанното хленчене на Роберто Кондом.

— Божичко, Джейк, казвам ти, ако видя някой от онези въоръжени пазачи, ще напълня гащите.

— Трай, Роберто. Вече наближаваме.

Изведнъж отекна бучене, едно от грамадните водни съоръжения върху кулите заработи и ни обсипа със ситни пръски от стотина метра разстояние.

— Мамка му, сега и пневмония ще взема да хвана — оплака се Роберто.

Докато вървяхме към къщата, Роберто продължаваше да мрънка:

— Ако вземат да те лишат от адвокатски права, Джейк, къде оставам аз?

— Стига си се тревожил.

— Не искам някакъв тъпанар да ме защитава, ако се издъниш.

— Роберто, не е политически правилно като кубинец да проявяваш съмнение в американската съдебна система.

— Добре де, ама не искам да ме защитава някакъв си новоизлюпен abogado28

. Искам теб, Джейк.

— Затова си ми любимият клиент, нищо че на два пъти загубихме — опитах се аз да върна комплимента.

След миг рязко вдигнах ръка и направих на Роберто знак да слуша.

— Чуваш ли нещо?

— Да, чувам съдията да ми отменя гаранцията.

— Вода. Течаща вода. — Надигнах се на едно коляно и видях пред хоризонта да се очертава нещо като далечна планина. — Ето и насипът около канала.

— Божичко, виж това!

Стреснат от гласа му, аз се завъртях, но не видях нищо, освен групичка ниски дървета.

— Сагови палми — каза Роберто. — Хитро ги е скрил в манговата градина. За двуметрова палма като нищо мога да изкарам една хилядарка. Растат само по един пръст на година.

— Стига, Роберто.

— Как мислиш, дали можем да наместим една в багажника?

— Роберто!

Звукът на течаща вода се засили. След малко пролазихме нагоре по калния насип и пред нас се разкри същинска река. Облята в сребристо лунно сияние, водата се носеше по канала, подмятайки камъни, клони и буци пръст.

— Сондите са на километър и половина в западна посока — каза Роберто. — Един Господ знае колко вода изпомпват в канала. Една част засмукват напоителните кули, друга се отклонява по вадите, но повечето просто си тече на изток към залива.

— Защо? — попитах аз. — Защо похабяват толкова много вода?

— No se, мой човек, и не искам да знам. Искам само да се измъкна оттук.

Бяхме на петстотин метра от къщата, когато Роберто пак се разхленчи.

— А, не, няма начин! Не стига, че ме подтикна към проникване в чужда собственост, ами сега искаш да ми лепнеш и взлом.

— Няма да влизаме — успокоих го аз. — Само малко ще поогледаме.

Около къщата имаше лехи с розови храсти. Не бях помислил за тях, но сега открих, че са отлична отбранителна линия. Е, може би не чак колкото минно поле, но почти.

— Олеле! — изпъшка Роберто и измъкна един трън от рамото си. — Джейк, казвам ти, това е лудост.

— Млъквай.

Отпред имаше два джипа. До тях бяха паркирани ландровърът на Гай Бърнхард и ягуарът на Лари Шийн. Може би добрият доктор идваше на частна визитация.

— Роберто, стой тук. Ако стане нещо, изчезвай. Ще се срещнем при колата.

— Да ме мислиш, че ще те чакам? Онези пушки не ги зареждат с шоколадови бонбони.

Докато пълзях към къщата, ми се стори, че го чувам да се моли.